Реших да направя тази страница с цел, като други прекрасни хора да се опитаме да възродим българското и нашите прекрасни традиции, село, култура и всичко свързано с България. В ежедневието в което живеем и във времето в което се намираме, на бездушие, кариеризъм, все повече отдалечаване от българското е необходимо ако искаме да ни има и да не предаваме нашите деди, които са се борили за да ни има нас, да направим нещо кардинално и да се съживи нашия позаспал народ.

Вярвам, че заедно можем и се надявам, че ще го направим. Никога не съм имала село, винаги съм искала нашите да ми купят и както винаги става в живота, когато желаеш нещо много силно то се сбъдва. Омъжих се и вече имам село, което за съжаление е забравено и е от тези села на които им казват „призраци“ няма нито един жител. Но въпреки лошият 8 км. черен път, въпреки трудностите ние с още няколко човека се опитваме да поддържаме селото живо. Щом една шепа хора го могат, вярвам че всички заедно ще успеем. С този сайт искам да има достъпна информация за стари традиции, песни, приказки и легенди, шевици, бродерии, занаяти, рецепти, всичко свързано с българите преди години и ако е възможно да ги запазим за нашите деца и да се опитаме да го възстановим. Надявам се, че ще успеем.

Ще си позволя да цитирам една от любимите ми авторки, които ме вдъхновиха да направя това начинание:

„Живеем повърхностно в забързано общество. Нуждите на ежедневието ни занимават до такава степен, че си създаваме френетичен ритъм на живот, в който нямаме миг покой и възможност да останем насаме със себе си. Животът ни е пълен с празни шумове, които ни отвличат от същественото. Заети сме с хиляди неща, болни сме от хиперактивност, която не ни позволява да спрем дори за миг. Нямаме време да влезем в тайната стаичка на сърцето ни, където е най-съкровеното. Нямаме време за нищо – така твърдим и за да избягаме от себе си в суетната шумотевица на живота си, пускаме до дупка звука на телевизора. Свикваме да не се замисляме за наистина важните неща в живота, за екзистенциалните теми на битието и започваме да измерваме живота си с удобното и повърхностното, да го запълваме с илюзорни цели, за да избягаме от въпросите, които наистина имат смисъл. Рано или късно това довежда до усещане за празнота и безсмислие. В живота обаче е много важно да се научим да спираме, за да можем да продължим, да се научим да мълчим, за да можем да чуем, да се научим да се уединяваме, без да изпадаме в паника пред възможността да останем насаме със себе си.“

„Къде отиваш пътнико“- Ивинела Самуилова