Дърварски керван се стяга.

Да се отиде за дърва, трябва да се съберат повечко дружинка, та да стане дърварски керван. Това сдружаване е възникнало, по всяко вярване, от несигурните някога пътища, но то се налага и от други нужди: да си помагат. Пътят е далечен и когато колите са натоварени, може да се случи, или колата да се претури и извърне, или оста да се счупи, или да стане друга беда; в такъв случай самичък човек не може си помогна, а ако е с дружинка, помощта е готова. За това, когато някой селенин има да отиде за дърва, той поканва съседите си, и когато се съберат дружинка, тогава почват да се стягаг за път.

Дърварът, преди да тръгне, първата му грижа е, да прегледа и приготви колата си, да приготви катраника, тръстина, манара и бъкъл.

Колата приготвя, като прегледа всичко, ако има нещо счупено или е на път да се счупи, поправя я и я нарежда, защото за един добър селянин, а особено ако бъде момък, да се счупи колата му, се счита за срам.

Катраникът се приготвя, като се напълни с катран до толкова, че да има да маже колата си, докато се върне от дърва. Също е срам за един добър селянин, ако тръгне на път без катраник, или ако катранът му не достигне.

На колата трябва да има още и тръстина, т.е. въже, с което ще връзва дървата. Тръстината е усукано въже от козина или ярина и усукват я самите селяни.

Манарата (секирата) е нужна да се секат дърва. Тя е сечиво, което се състои от две части: самата манара и дръжка. Дръжата е от дърво, и то обикновено от буково дърво.

За държалето има пословица: „гората плаче не от манарата, а от дръжалето“, т.е пак от дървото, защото без него манарата не би могла да стори нищо на гората. Приказката, как е създадена тая пословица, представя хубавата басня „Дръжалето и гората“.

Манарата е от желязо и я правят нашите ковачи. Съставните й части са: уши, в които се заглавя държалето; острец, който именно сече; острецът е направен от стомана, която се казва близница или нада. „Манарата ще се нада или ще се нада с близница“ значи, да й се тура стомана. Тилник е дебелата страна на манарата.

Манарата играе много важна роля в живота на селенина, и тя е неговият най-верен другар и спътник: никъде селянинът, ако е с кола, не тръгва без манара. При баянето от различни болести, като: уплаха, уроки, далак и други – манарата стои на първо място. Тя е послужила и в пословиците, било за поучение, било зи присмех:

“Немерила невястата манарата зад вратата“ – усмива щури глави, а надмените булки в новите къщи;

„Съче му манарата и от двете страни“ – от една страна изобличава лицемерния, а от друга усмива надменния;

„отсече като с манара“ – изобличава бързорекия,

„сече му умът като манара“ – усмива голословния бъбривец и самохвалец.

Манарата е предмет и на народни гатанки, които в тоя случай я опреличава на сокол и на кучка: „бясна кучка в гора лае“ и „сокол хвърка по гората.“

Манарата е скъпа за селянинът: ако из пътя стане някому някоя повреда, взимат му манарата; ако трябва някъде да се остави залог, то пак манарата се оставя.

Бъкълът е съд за вода. Него носи селянинът навсякъде, когато иде с кола или на жътва. Съставните части на бъкъла са: бръмки (две) железни, за които се връзва бъкълът и се качи на колата; дъги, на които едната има изпъкналост и се казва нос. В тоя нос има пробити две дупки на средата: едната със свредел по-широка, а другата с бургия по-тясна. По-широката се казва ускъе, откъдето се налива вода; ускъето се затисва с дървен чеп, наречен затискол. В по-тясната дупка е вглавена къса железна цева, наречена цивка; от тая цивка пият вода. От двете страни на носа има вглавени две железни бръмки, за които е вързано или верижка, или въже.

Бъкле е малък бъкъл, и направата му е същата. Бъкълът и бъклето се правят от нашите бъчвари и кацари. Бъкълът побира 10-20 оки вода, а бъклето 5—10. Правят се от дъбово дърво, а има и от ясеново, черничено и яворово.

„Знае ли свиня да пие из бъкъл вода“ е пословица, която усмива простите, които искат да се покажат учени; приказката е басня.

Тиквичка „ Кой няма бъкъл, минава и с тиквичка“-пословица за скромна бедност. И наистина когато няма повече бъкли в една къща, селянинът си служи с тиквичка. Тя е растение, кратунка, но особен род.

Тикичката от кратунка, грълежница, се сади по градините. Тиквата, ако е по-голяма може да побира 5 оки, а има и по-малки, които побират едва 1 ока.

Тиквичката е привързана с поворка/връв/, за да може да се носи или окачи на колата. Тя не е много здрава. „Веднъж тиква навода, дважи навода – трети път счувена“ пословица която усмива неспособните надменници. Приказката е басня“Тиквичката навода“

„Не било у тикви, та у кратуни“ е друга пословица, която усмива неспособните надменници и самохвалци. Приказката е басня под заглавие „Хвалбата на тиквата какво ще направи, кога стане кратуна“.

Докатото селянинът-дървар приготвя тия неща, неговата добра стопанка приготвя други работи, нуждни и без които на път не може да се иде.

„Зимно време без хляб — мътно време без дреха не ходи!“ е стара приказка, която всеки селянин помни и следва. Стопанката като знае горната пословица, приготвя на дърваря, дрехи и храна. Дрехите са: беневреци, глухче, а най-важното е гунята, връхна дреха. Храната е хляб, вино и ракия, сол и пипер, а ако е блажно-сирене, всякакви стръворинка /сухи неща за ядене/

Бъклицата е напълнена с вино, пинтата с ракия, а в заструзите има сол, пипер, сирене и всичко това се слага в торба и е закачено за колата.

Бъклицата правят нашите стругари „бъкличари“. Тя играе мнтого важна роля в домашния живот на селянина. Било на сватба, било на кръщане, тя е на първо място, тя се казва още и калесница. „Шарена“ бъклица, а понякога и „шиклосана“ е възпята в свадбарските песни. Бъклицата има и захлупак, който понякога служи и за чаша. Има бъклици, които събират 5-6 оки вино, но има и които побират едвам ½ ока.

Пинта е керамичен съд за ракия. Тя се има тапа, която е от кълчища. Тя побира най-много 1 ока и половина, а най-малко сто драма.

Заструзи и похлупци.

Похлупците са с една преграда, а заструзите с две, а понякога са три и четири и имат различно предназначение.

Похлупците, ако е през пости, ще бъдат напълнени или с лютеница, или със зеле, с тръпан боб, или друго нещо постно; ако е през блажни дни в похлупците ще има: сирене, варена кокошка, печено месо, сланина или друго нещо.

Похлупците се правят толкова големи, че да могат да съберат не по-малко от една ока ядене, има ги и по-големи и по-малки.

Заструзите са с няколко прегради. В най-долната ще бъде солта, защото тя е най-потребна; в по-горната ще бъде червен пипер, а в най-долната сминдух или ситна чубрица.  Правят се от буково дърво.

 

от “Сборник за народни умотворения“- Димитър Маринов

Книга 18-Сборник за народни умотворения и народопис