Керванът се свиква. Керванът тръгва. Керванът пристига. Керванът се връща.

Всичко е готово за път и дърварите вече са викнати. Още от вечерта са се разбрали, че оня, който е на края на селото, откъдето няма да минат, да тръгне пръв. Той повиква другия, който е на пътя му; тия двамата повикват третия, те повикват четвъртия, петия и така нататък; последният ще бъде този, който е на другия край на селото, откъдето ще минат.

При всяка врата дърварите се почерпват с вино и когато излезнат от селото и вземат правия път те вече са весели. В едно подобно свикване за път е станала една случка, за която се говори при всяко таково или пък когато някой яде прясна турта в сирене. Ето я случката:

„Имало такъв керван-дървари да отиват за дърва. Трима от тях дошли пред вратницата на четвъртия си другар да го викат; колата му били готови и воловете впрегнати. На повикването им стопанката на четвъртия другар излезнала от къщи с котлето в ръка, което било пълно с вино и дала на тримата да се почерпят. „Стоян ей сегичка ще излезне, да си похапне малко“. Добрата и вредна стопанка била набърже омесила и опекла в жарава прясна турта и била сложила на стопанина си да хапне с сирене откраки.

Тримата другари се поканили веднаж, поканили се дваж, и котлето се изпразнило. В това време слезнал откъм единия върх на селото петият другар, а откъм другия шестия, и станало нужда котлето да се напълни и изнесе пак. Вредната стопанка като планинска кошута леко и бързо влезнала и излезнала с котлето, вече четири пъти, а нейният стопанин все още похапвал. „Хайде, камо Стояна, оте не излиза? Какво прави, та се май“, — попитали дружината, които видели, че май множко стояли на вратника. — „Сегичка излиза“, — отвърнала весело добрата стопанка: „дояжда си залъка“. — „Но какво яде, та толко се бави“? — попитал един от дружината. — „Пресна турта и сирене“- отговорила стопанката.

— „Е, тогава хайдете дружина да вървим“! — рекъл той на дружината си: „негово излизане скоро нема“, и тръгнали. И наистина керванът се спирал няколко пъти, и третият другар едвам ги стигнал край селото, когато си доял залъга.“

От тогава останала и възречицата: „чекайте го, той скоро ще стане; яде прясна турта и сирене“, т. е няма да дойде скоро.

Керванът тръгва.

Керванът е вече потеглил.

Има летни кервани и зимни кервани. Зимните кервани трябва да гледат да стигнат докато дойде вечерта в конак, защото на полето не може да се спи.

Летните кервани нощуват, където ги засече нощта, но пък гледат да има паша и напой за добитъка.

Керванътъ пътува само денем, а нощно време, от „голяма-вечера“ до „втори-петли“, почива и спи, защото било лошо да се пътува през нощното време „потяйна доба“ или „глухо доба“.

Летните кервани нощуват почти винаги по полето. Първата работа е, да се пустне добитъкът да пасе, като отредат особен пазач, да не би да направи добитъкът някаква пакост. Такъв пазач обикновено е момче, ако има таково; рядко обаче ще има керван без момче, и то ако е голям, т.е. ако се състои от много коли. Керванъ от две или три коли не взимат за другар момче, защото не може да помага.

Втората грижа на кервана е, да си накладе огън; заради това, едни секат дърва, ако е гора, а други берате съчки (сухи клечки и клоновци).

Когато керванът е голям и е тръгнал на далечен път с „тежка кирия“, ако се състои от хиляди кола, тогава керванджиите на тия ночлязи си готвят и правят качамак. Както гозбата, така и качамакът готвят и варят в котлета, каквито има в кервана няколко. На место верига, котлето се качи на друг дървен уред, наречен котловирка. Острият край се забива в земята, но така че разсохата да дойде над огъня и после над тая разсоха или клон закачат котлето, в което ще варят гозбата или качамакът.

Керванът пристига.

Керванът-дървари е стигнал до бранището, откъдето ще секат дърва. Сеченето на дървата е подложено на едно народно правило, което дърварите до скоро са пазили и изпълнявали. Това правило е: „Ако на едно огнище има два брата (бракьосало е огнището), трябва да се отсече само една вършина; ако на огнището има по-стара и по-млада, отсича се по-старата; където вършините са нарядко, не се секът дърва, а където са по-нагъсто. Ако има дъбови дървета, сече се само горун, цер и граница, а в краен случай и сладун. Дърварят, когато сече, трябва да сече дървото долу ниско и да удря така, че да го отсече най-много на четири удара-от повече пъти дървото плакало. Торади това манарата на дърваря трябва да бъде остра и тежка“.

Бранището се състои от дървета. Дървото, докато е на корена, се казва вършина; като се отсече, става растица. Като се насече растицата, стават суровици; ако суровицата е много дебела, цепи се надве и стават цепеница; във всяка цепеница има тънки остри късове; това са цепленки. Като се секат растиците, падат малки късове, наречени трески „Има трески за дялане“ е пословица, която посочва някои грешки за поправка.

В гората има вършини, но има и стоитликови дърва (дърва, които са изсъхнали при корена, но стоят прави); дърварите тях не оставят.

Ако дърветата са още храсти, тогава не е гора, а шумак. Насеченият шумак не са дърва, а връшляк. С такъв връшляк се огреват ония села, които са опустошили своите гори.

Ако някогашната гора е изсечена и изсъхнала, тогава селяните вадят корените на дърветата, които се казватъ пануги (ед. пануга). „Чичо отиде на пануги“ е пословица, която изобличава онзи, който като пропил и прахосал имането си, ходи да търси стари взиманици (вересии).

Керванът се връща.

Като си насече всеки дърва, колкото може да събере колата му, почва се товаренето, в което си взаимно помагат.

Добрият селянин трябва да има добре натоварени кола, над климните около един метър. За да може обаче да натовари толкова, той трябва да има добри волове.

Колите са натоварени, и керванът тръгва за село по същия път и пътува по същия начин до селото.

Дървата се стоварят на дръвника, и с това се свършва работата на дърваря.

от “Сборник за народни умотворения“- Димитър Маринов

Книга 18-Сборник за народни умотворения и народопис