Бучнякът(силен дъжд със силен вятър) и Влажнякът(ситен дъжд, който вали тихо без вятър)

„Влажнякът по-тихо вали от Бучнякът, но по-дълбоко мокри.“ – Народна Пословица

Веднъж Гунята (връхна вреха за пазене от дъжд, сняг и студ) се похвалила, че докато е тя, Кожата няма да се бои от никакъв дъжд. От къде се чуло, та тия хвалби на Гунята се чули и дъждовете. За да покажат и те какво могат, свикали се да се сговорят, за да видят какво трябва да се прави с Гунята, за да се намокри кожата. Събрали се всички дъждове: Пролетнякът, Летния, Лапавицата,(есенен дъжд, промешан със сняг) Бучнякът и Влажняка.

„Не е ли срамота, за нас, които мокрим всичко, да ни се перчи една козинява Гуня!“—рекъл Пролетникът.

Като разговаряли и мислили на дълго, най-после отсекли: да натоварят с тая работа Бучнякът. Той приел тая поръчка и се захванал за работа.

Мокрил той Гунята, цапал я, набивал я и гледал у кожата, кога тя ще посинее от влага; но кожата се подсмивала и нейната руменина показвала, че Бучнякът не е надделял още. Набивал, цапал и мокрил още някое време и като видял, че Гунята се непредава, заминал си умислен.

Събрали се дъждовете на ново за да размислят, какво трябва да се прави. Мислили, кроили и най- после Влажнякът се обадил и рекъл: „До колкото знам Гунята със сила не може се победи, а с измама и добро. Затова оставете на мене, та аз да се опитам!“ и Влажнякът бил натоварен да намокри Кожата.

Почнал той тихо да ръми, кротко да пада на Гунята; той се запознал с всяка нишка на вътъка и основата и с всяко влакънце на тия нишки.

„Искам“ — рекъл Влажнякът: „да ме пуснете да се видя с Кожата, защото тя ми е много добра приятелка, та не съм я виждал от много време.“

— „Па да й обадим“ — отговорили нишките,: „може тя да те повика сама!“ – „0, не, недейте!“ Аз искам да я изненадам с моята споходба“—отвърнал Влажнякът. „Та боите ли се нещо от мене?“ — попитал Влажнякът благо, тихо и кротко.

— „Добре, ний ще те пропуснем, но не вярваме Ризата да те пусне“ – казали нишките, като не могли вече да се опират при такива благи думи.

— „Мене Ризата много по-добре ме познава и тя ще ме пусне“—рекъл Влажнякът.

Нишките най-после го пуснали и той влезнал.

Ризата, като видяла Влажняка, познала го и искала да му попречи, но една и няколко капки подарък, тя се предала в ръцете на Влажняка.

„Какво става там?“ — попитала Кожата, която почнала да усеща влагата. „Кой е дошъл?“

— „Няма нищо и никой не е дошъл“ — отговорила Ризата: „Аз плача за дядо, че умрял.“

— „Добро утро кожо!“ — казал благо, кротко и тихо но и подсмехливо Влажнякът на Кожата.

— “Ти……Ти си дошъл! От къде мина? Кой те пусна?“ – Говорила забъркано Кожата, побледняла и посиняла от влагата.

— „От къде, къде, нали дойдох!“ — отговорил Влажнякът.

От „Басненик“-Димитър Маринов-1894 г.