Храна.

Храната на селянина състои от това, що яде и пие. Ястието му се състои от права храна и посредствена, която служи като зачинка на правата храна. Като права храна на нашия селенин служи хлебът, а като посредствена или зачинка, „да прокара залъга“, служи гостбата. Според това храната на нашия седянин ще разделим на тия отдели:

А. хляб; В. пиво; В. гостба.

Хляб.

„Къща без хляб да не замръква“. Тая стара приказка препоръчва и заръчва, никога една селска къща да не оставя без хляб, защото е зло за къщата. За това и нашата селянка има винаги грижата да има в къщи хляб. Хлябът се счита за главна храна на селянина: има друга гостба, няма, но като има хляб, има всичко. Оттам обред или обичай няма, където хляба да не заема първо место, било като обреден хляб, било като обикновен хляб. Докато обаче зърното да стане хляб, то трябва да премине през много ръце, да претърпи много мъка и изменения. Зърното последователно трябва да стане на:

1. мливо;2. брашно;3. тесто и най-после 4. хляб.

1.Мливо. Ситната или зърнената храна: жито, ръж, овес, ечемик и просо са в лепения кош, а кукурузът — в плетения и нелепен кош. Както ситната храна, така и кукурузът не са приготвени още за воденица, не са мливо. За да станат мливо, трябва да се приготвят. Това става с някои уреди. Главните зърнени произведения, които се употребяват за хляб са: жито и ръж, а някога и просо. Само в гладни години и в голяма нужда се употребява овес и ечемик. Хлябът обаче от тях е много слаб. Най-доброто жито е белията, а после иде чърнокласницата, на която зърната са едри и като огън, и двете възпети в нашите народни песни. „От тех хлебът е толкова вкусен, че не може да се наеде човек“. После идва обикновената пшеница, а най-после ръжта.

Житото и ръжта се сипват в коша с плявата и другите примеси, като къклица и други зрънца, и става нужда всичко това да се очисти и пречини за да остане едното зърно, както казват.Чиненето на житото и ръжта става с помощта на уреда честината, който се казва още и проток, или пък с решето.

а) Честината се състои от кожа и лъб. Кожата е ярешка, козя или овча в е очистена от вълната, козината или ярината, ощавена и изсушена. Така приготвена, кожата се надупчва с желязо-уред, наречен зъмба. Дупките се наричатъ протки (ед.ч. протък). Така надупчена кожата, после се опиня и зашива на лъба и честината е готова. Лъбът се прави от кори, налистени от буково дърво.

б) Решето или ръшто. Решетето има еднаква направа и еднаква форма с честината, само че в решетото протките са по-широки. За честината има възречица: „Петко е честен, ще си остане с честината“ — с която се осмива глупавият човек, който с прекалена и неразбрана честност съсипва къщата си.

Решетото играе голема роля в народния живот и в народните обичаи и поверия, както и в народната ни медицина. Разбира се, в тоя случай не се прави много строга разлика между честината и решетото, но последното носи името. Ако се бае от уроки, решетото ще бъде при баячката. Сади ли квачка селенката, яйцата ще бъдат в решетото, и още много други обичаи при свадбата и поверията. „С решето вода ще ти донесе“ е възречица, която изказва безнадеждност от син или дъщеря. Тая възречица е станала от приказката, как една снаха, за да направи на свекъра си по-скоро турта, носила вода в решето. „И решето сърце има“ е друга възречица, която показва, че търпението е изчезнало. „Върти се като биде в решето“ — възречица, която посочва човека, който се слисал и сбъркал. Тая възречица е възникнала от обстоятелствата, че било пилета, било бибета и патенца, когато се излюпят, най-напред ги турят в решето и ги просейват с просо. „Свръща се като вода в решето“ е възречица, която изсмива скитниците, що се не прибират в къщи. „Всеки циганин хвали решетото си“ — възречица, която осмива самохвалците.

Това са уредите, с които житото или ръжта се пречистват, пречинват и готвят за воденица. Щом се сипят така пречистени в платника (чувал от конопено платно), вретището (чувал от козиняво платно) или сакуля (големи вретища тоже от конопено и вълнено платно) — те стават мливо.

Някои по-заможни селяни, които искат да имат по-добър хляб, като пречинят житото, проплавят (омиват) го на реката, и житото става по-чисто.

Просото. Днеска просото не се употребя за хляб. Почитта обаче, която имат към него народната медицина, народното поверие и народните обичаи и обреди, показва, че някога, след житото, то е служило като главна мъка, която е произвеждал селенинът за хляб. Не само еднаквото название във всичките славянски наречия (просо, просо, proso, pfoso, просо) свидетелствува за неговата древност, но и думата просеник, един вид хляб, който се прави от кукурузно брашно и който се казва поради това кукурузник, посочва, че селянинът се е хранел с хляб от просо.

Детето, когато е пофракано от кели (прищки), лекуват го с просо. Невестата, когато ще поръси свадбата (гостите), поръсва ги с просо. На бъдни вечер просото трябва да стои на първо место. На Андреевден в котела трябва да има и просо. Жълтата боя в дъгата означава просо. Селянинът, макар днеска и да не яде просо, все пак го сее – „коя къща не сее и нема дома си просо, тая къща нема да вирее“. И самата приказка, запазена в народа, показва голямото значение на просото за народния живота. Тази приказка е следната:„Просото срещнало веднъж виното и, като се държало по големо, присмяло му се и рекло: „добра среща, разбий-глава !“ Виното, обидено, отговорило: „дал ти Бог добро, пролъо“. Просото се наскърбило от тоя укор, за това, като срещнало повторно виното, рекло: „добра среща, весели-трапеза“, а виното отговорило: „дал Бог добро, захрани-дете“. Друг път просото срещнало житото и, като се помислило пак за голямо нещо, присмело се и рекло: „добра среща, женско-игроло!“ Житото, обидено, отговорило: „дал Бог добро, пролъо“. Просото пак се наскърбило, затова, като срещнало повторно житото, рекло: „добра среща, боговице/това е обреден хлюб на служба и други обреди/. Житото, зарадвано, му отговорило: „дал Бог добро, изпълни трапеза“.

Пословицата „гладна кокошка просо сънува“ осмива самонадеяните самохвалци, които градят своите планове на мечти. Днес от просото правят само боза.

Кукуруз. Кукуруз, царевица, nanур, мамуле, гълабе, муруз, мисир, а може би още и други названия, които показват за скорошното запознанство на народа ни с него. Освен от тия различни названия в различните наши краища, още и от обстоятелството, че кукурузът се не среща нито в нашите песни, нито в нашите обреди, обичаи и поверия, се вижда, че той е влезнал в употреба много късно. От събраните предания относително кукуруза излиза, че за него нашият народ има да благодари на турското царство. Преданието казва, че старата турска аристокрация и администрация имала дълговременна борба с пословичната неотстъпчивост на нашия народ, докато въведе саденето и обработването на кукуруза. Това предание, колкото е назидателно, толкова е и любопитно, ще го изложим тъй както е запазено. Най-напред кукуруз донесъл някой си паша от Мъсър, когото и наричат „Мъсър-паша“, и е раздал по една торбичка на всекиго. Това станало в Берковската тогавашна нахия. Населението, като не било виждало подобно семе и като се бояло от някои нови изпитни и ангарии, го хвърляло, а само някои го сварили и насяли. Самичък пашата излезнал по нахията и посочвал, как и на кои места да се насее. Като видел твърдоглавството и страха на населението, избрал самичък едно място (това место било върхът срещу село Бистрилица) и самичък присътствувал, докато да изорат местото и насеят кукуруза. После пак самичък присътствувал, кога да се копа, а така също и кога да се бере. Това всичко се вършило с ангария. На есента смлял пашата от кукуруза и от брашното дал на населението да яде. Тогава едвам се убедили, че кукурузът е полезен, и почнали да го сеят.

Друго едно предание, което се отнася за времето на прочутия Видински губернатор, везирът Хюсеин-паша, гласи така. Както е известно, планинската почва някъде в тоя край изражда кукуруза, та от жълт става бял, а в някои места червен. Това е станало и тогава. Белият кукуруз, наистина се яде, но вкусътъ му не е както на жълтия, а пак за търговците той не струва нищо. Чървеният пък не само го не бива за търговия, но мъчно се и яде. Селяните, които тогава не знаели, че това израждане ставало от почвата, помислили си, че таково свойство има кукурузът, затова почнала се една силна агитация против него. Престанали да го садят не само в тия села, където се раждал бял и червен, но и там, където се раждал жълт. Хюсейн- паша издал строга заповед, всекой, който имал бел или червен кукуруз, да отнесе във Видин по един чувал, и в замяна на тоя им давал даром жълт, и с това научил селяните, за семе да взимат всека година жълт кукуруз от полянските села, като ги убедил, че израждането върши земята, а не друго някое обстоятелство. Таково е преданието и историята за първото въвеждане на кукуруза. Днеска кукурузът е станал до толкова общеупотребителен хляб, че го сеят навсякъде; дори за него са създадени и няколко гатанки. „Висок Тодоран, злато накован, коса има глава няма“.

Кукурузът е в коша и то на кулене. Кулен се казва кочанът със зърната заедно. За да се приготви кукурузът за мливо, т.е. за воденица, трябва да се обуха — да се свалят и оронят зърната от какалашката. Това обухване се извършва с помощта на особен уред,наречен кош за бухане кукуруз. Кошът е изплетен от лесково или друго пръте и отгоре е отворен. Стените му са високи около един метър. Съставните части са: четири крака, кош и талпи.

Талпите са две по-дебели дървета, в които са пробити дупки. Във всяка талпа са набити колци, които са изплетени с пръте и съставят коша. Когато ще се буха кукуруз, тогава коша полагат на шейна, обкръжават го отвсекъде с черги, да се не стърват зърната, и тогава бухат с бухалки. Насипват коша до половина и бухат. Бухалките са дебели прътове, с които бухат куленете, за да се отронат зърната. Понеже на всеки кулен и след бухането не са паднали всичките зърна, то отпосле тронат тия кулене. Троненето става с ръце и с помощта на какалашка.

Зърната са оронени, но още из тях има, както ситни какалашки, така и кукурузна плява. За да се пречисти кукурузът, чистят го чрез уреда дръмон, т. е. дръмонясват го. Дръмонът се прави също като четината и решетото, само че тука протките, (дупките) са по-широки.

После дърмонясването кукурузът се отвява от плявата, насипва се във вретище и става мливо.

Мливото на воденица. Мливото, щом се приготви и натовари на колата, се откарва на воденица.

В минали времена, в размирни години, когато не е можало да се засели село постоянно на едно място, за такива работи, каквато е воденицата, не е можало нито да се помисли. Ако е имало някъде воденица, тя е била турска, а българските били само в планинските села. Ако дърварят селянин е бил длъжен да ходи за дърва по цели пет-шест дни, докато докара дърва, то керванът мливари трябвало да ходи повече от шест дни.

Водениците, както и сега били на вода. Водата зимно време в реките замръзва, а пак летно време от големите пекове намалява, тъй че твърде малко воденици, които са поставени в много удобни условия, мелят през цяла година.

Керванът-мливари прави същото, каквото казахме и за кервана-дървари.

„На воденица бива много приказки“ е възречица, която изобличава всекой бръбливец. Тая възречица показва, че не така лесно може да се смеле мливото, защото всеки трябва да чака ред, а докато дойде тоя ред, особено ако има много мливари, могат да се приказват без брой приказки.

На воденицата, както за мливарите, така и за воденичаря, има установени старински правни обичаи, които се съхраняват и следват много точно.

Мливото е мливо, докато се сипи в коша на воденицата. Излезе ли оттам, то е вече брашно.

 

 

от “Сборник за народни умотворения“- Димитър Маринов

Книга 18-Сборник за народни умотворения и народопис