Колиби, селца, село

Под общата дума жилище разбираме мястото, където живее селянинът със своите деца, където се намира неговата мъка (жито, кукуруз, ечемик и друга храна, било за него, било за стоката му), неговата стока (говеда, коне, овци, свини и друга домашна животни), неговата покъщнина и неговата земя (ниви, ливади, бранище и др.).

Това жилище на селянина се намирало първо в средата на неговата земя, и било заобиколено от неговите ливади и ниви. Земята на хората била много или малко далече от земята на съседа му, съответно и жилища не били на куп, наедно, а разпръснати по  полето или, иначе казано, полето било посеяно с жилища.

Тая мъка, тая стока и покъщнина не можели да бъдат делени между членовете на семейството, освен ако самото семейство се е разделяло на по-малки семейства. Но и в този случай, земята пак оставала непокътната и общ имот на тия няколко семейства; тези семейства, дори и разделени на няколко къщи, пак работели заедно земята: косели общо ливадите, орали, сеели и жънели нивите, секли общо дърва из бранището. По тоя начин около старото жилище изниквали други нови, които сами били младоци или издънки от старото жилище. Новите семейства съставяли влака /корен,сой,род/,а жилищата образували ония купове от къщи, които носят название в Северна България колиби, а в Южна — кошари. Всяка от тия колиби носела името на прадедата на влаката, а семействата, които живеели в тия колиби, били помежду си свързани чрез близки кръвни роднински връзки.

Било че са идвали усилни времена, било че са настъпвали чисто икономически нужди, които са искали по-големи сдружавания, колибарите,са оставяли своите предишни колиби, заселявали се до други колиби, които са предоставяли по-голямо удобство за задружно живеене. По тоя начин се образували ония общински единици, които носят име селца. Тия селца по-нататък, пак от ново заселване или от нарастване, ставали села.

Колибите, които по тоя начин ставали ядка на по-големи общински единици, давали своето име на новото село. Днешните села са съставени от по-малки махли или от колиби, това се доказва от историята на всяко село.

Когато колибарите оставяли своите колиби, за да се заселят до други колиби, те избирали такива, които имали по-широки поляни за паша на добитъка, изобилено вода за стоката, да бъдат на завет т. е. които били запазени от ненадейно нападение и от ветрове. Ето защо почти всички села са наредени край pеки, рекички, бари и потоци; потънали в гъсти гори и лесове, винаги били по-далече от голями друмове.

Mястото или селището на тия колиби трябва да не бъде на отврътно и самодивско място, защото населено на отврътно землище, селото не може да расте, чумата, холерата, сипаницата и други болести, зли духове винаги биели това село.

Когато едно село напуска старото си селище и се засели на ново, за всеки случай, предварително лекуват това ново селище. Това лекуване се състои в извършването на един много сложен обред, известен под название „заорванъе“. Накратко описан тоя сложен обред се извършва така:

Haмират дърво близнак и от него правят ярем, войще и рало; събира се желязо от девет каази/околия-в случая къщи/ и от това жeлязo се прави палежник. Палежникът се прави нощно времe, в потайна доба, от двама ковачи близнаци и то да са голи. Haмират два юница или вола пак близнаци и двама братя също близнаци. Тия близнаци заорват селището, т.е. правят около цялото селище три бразди във вид на кръг. Понеже се предполага, че селото някога ще стане голямо, то заорването става на широко. Тоя обред сега се е запазил до късно, само когато върлува чума или холера; ако заоратэселото, чумата не може вече да мори в това село.

от “Сборник за народни умотворения“- Димитър Маринов

Книга 18-Сборник за народни умотворения и народопис