Покъщнина, с която се носи и пие вода

За да се донесе вода от изворите и да се гребе и пие тая вода, употребяват някои съдове, които са съставна част от селската покъщнина. Тия съдове са:

Ведро. Ведрото е дървен съд, с който се носи вода на кобилица. Прави се от дъги и то от дъб, ясен, черница или друго дърво. Дъгите се сгягат с железни гривни. Има повръзло — железен полукръг, който служи да се качи ведрото на кобилицата. Двата края на повръзлото са вкарани в две дъги, които са по-високи от другите със заострени краища. Заострените краища на тия две дъги се казватъ уши. Освен това ведрото има ускъе, откъдето се налива вода и дно. Ведрото се закача на кука, която се казва още и водник. В нашите народни песни кованото ведро е възпято в момински песни, като принадлежност на момите и булките. Ведрото правят нашите бъчвари и кацари.

„От сеги пак да съм ти снаха“ е израз, възникнал от следната приказка около ведрото. „Една снаха, отделена от дома на свекъра си, като нямала котел, ходила у свекърва си и зимала съд да си носи и грее вода. Дошло време, и те си купили съд, но купили си ведро. Лошата и вироглава снаха, като видела ведрото, помислила, че всичко има, и може да си изкаже вироглавщината срещу свекърва си. — „На ти котела; от сеги не си ми свекърва!“ — казала тя надуто и фърлила котела пред свъкърва си. Дошла дома, напълнила ведрото с вода и го окачила на веригата да прави в него качамак. За да разсърди свекърва си глупавата снаха излезнала в гумното и пяла “ведро си имам ритам ти котела“ – мислела, че прави напук на свекърва си. Кога се върнала в къщи, за да насипе ведрото с брашно, тя видяла че ведрото прогоряло, а огънят изгаснал. Разкаяла се тогава снахата, отишла посрамена при свекърва си и рекла:“от сега пак съм ти снаха, дай ми котела!“

Котел, медник, менец. Съд от мед, ганосан (побелен) отвътре и отвън, се казва бял котел, за разлика от друг котел, който се слага на огъня и от дима отвън е почернел и се казва черен котел. С белия котел носят вода, а в черния греят или готвят и правят качамак. Котелът с водата се качи на клин, който се нарича котленец. Котлите правят нашите котлари. Ако бере 5—6 оки, казва се половяк; ако ли бере 15—20 оки, той е харания. Бяли менци ковани са възпети и в народните песни.

Кобилица, кобилка. Кобилката е дървен уред, с който се носи вода. На едната страна на кобилицата окачват ведрото, а на другата котела. Кобилицата също играе роля в народния живот. На булката, когато влиза най-напред в къщи, свекървата и подарява нъщви и кобилица. В баянето от полуевци (пощенки) кобилицата играе важна рола. На жената кобилицата е това, каквото е манарата (секирата) за мъжа, когато работата дойде да се брани. Мъж бит с кобилица е за присмех. Такава жена, която, за да се отбрани, била мъж и го била с кобилица, съд не я хваща — не съди се.

„Момини ясни кобилици“ е израз, с която се осмива онзи, който се хвали или говори нещо за жена.

„До две ми ведра прековани, с позлатена ми кобилица“ пеят песните за кобилицата.

Стомна, стовна, кръчаг, бардак, бардук. Кърчагът е глинен съд и се прави от нашите грънчари.Обикновено отгоре е гледжосан с зелен глеч, и поради това в песните се споменава стомна зелена, зелен бардак. Понякога бардакът е шарен, който също е възпят: шарен бардак. Народното поверие казва, че, когато човек падне във вода, дяволът веднага се приближава до него и му поднася зелен бардак с вода. Човекът, щом пийне от тая вода, удавя се. Зелените бардуци играят роля и в различните обреди и обичаи. За деца грънчарите правят малък бардак който се казва барде. Бардето има цифун, от който децата пият вода. С тия съдове се носи вода отизворите. Когато водата е във ведро или в котел, гребе се с други уреди, които са неразделни от ведрото и котела и които са част от селската покъщнина. Тия уреди са:

Чърпило(кепчаг) и чаша (кратуна) Чърпило, а почесто кепчаг. Кепчагьт е или от дърво, или от мед. Дървения правят нашите стругари и коритари и се казва чърпило или паар, а още и кепчаг дървен. Медния правят нашите котлари, а после се белосва (калаидисва).

Чаша. Чашата е кратуна, която расте по селските градини, изсушена, и после прорязана, изчистена и направена да се пие от нея вода. Чашата е първобитен уредъ за черпене вода, която се употребява и днес, дори е възпята в песните. „Ведрото й гъбясало, чашата и вреж пущила“ се  пее в една обредна песен.

И чашата заема почетно място в нашето поверие, в нашите обичай и обреди. На  коледа, на рождение, на сватба, на смърт и в много други обичаи и обреди, чашата ще бъде на първо място. Освен чашата, по нивите и градините нашият селянин сади и друг вид кратуни, много дребни, които много приличат на чаши, само че отвън са шарени:на зелено поле бели бразди. Тия бразди оставят дори до озряване, а като се откъснат и изсъхнат, се поизгубват. Тия кратунки носят име цацарки. От тия цацарки се правят чашки, с които се пие вода и ракия.

Когато невестата влезне в къщи, между другите обреди и обичаи, запойват я с винце над огъня, но съдът ще бъде цацарка и после я счупват над главата й. На дете, което е хубавичко и пълничко, но и дребничко казват цицарчица. Вода с кобилица носи само жена, никога мъж. Ако стане нужда мъжа да донесе вода, той носи или с чъбър или с бъкъл. На кладенеца при наливането на съдовете трябва да се чака ред. Само много стара жена и жена самка(която е една в къщи), ако има малко дете, могат да прередят, т.е да си налеят преди другите, които са дошли по-рано. Преди да се напълнят съдовете, трябва да се изплакнат. Туй е стара заръка, която нито една жена не погазва. Освен това ведрото, ако се налее, никога отвънка не трябва да бъде сухо, затова всякога при наливането ще прелее водата. На вода никога не се отива без чаша или кепчаг, защото ако някой човек й поиска да пие, да има с какво да пие. Само ако водата се носи за някакъв обред, при който водата трябва да бъде неначната или мълчана – само тогава не се дава да се пие из ведрото или из котела вода.

от “Сборник за народни умотворения“- Димитър Маринов

Книга 18-Сборник за народни умотворения и народопис