Покъщнина, свързана с вярата на народа

Икона. В къщата си селянинът трябва да има без друго икона /„куна“ или „щампа“: куна е ако е от дърво, а щампа — от книга/. Куна писана се казва на много хубава невеста или мома.

Най-обикновените икони, които се срещата в селската къща са: Исус Христос; св. Богородица с Исуса Христа като дете; св. Никола, св. Георги и св. Димитър. Св. Иван Рилски има само в тия къщи, ако е някой ходил на „св. Отец“ — а и тия къщи не са малко; после иде св. Распятие, Богоявление, Възнесение, Въскресение, св. ап. Петър и Павел, св. Илия и други, но вече много рядко. Тая икона ще бъде окачена или залепена с восък в една от стаите и то в ъгъла на източната страна. Пред тая икона, било срещу неделен, било срещу праздничен ден се запаля вощена свещ да погори, докатото вечерят, а в много къщи гори и кандилце.

Свещ. Вощените свещи прави самичка селянката. Фитила усуква от повесма, а после около него увива жълт восък, размекната на огъня.

Всеки не може да увива или усуква свещ; това знаят само по-старите жени. Свещта се усуква така. Една жена държи опънати двата края на усукания повесмен фитил, а друга търка с дланите на двете си ръце размекналия восък около фитила.

Свещи правят само, когато ще се отиде в черква, когато дойде свещеникът да свети вода, или когато има служба или принос.

Ручка, кадилница. Срещу всяка неделя или празник, най-старата жена има грижа да покади цялата къща с тамян. Тамяна купуват от магазините. В някои къщи огъня ще слажат на ожега и тамян в него, след това жената носи ожега от стая в стая, кади и се кръсти. Има обаче съд, който е направен точно за тази цел – да се кади с него; това е кадилница или както я казват на повече места, ручка. Тя се прави от грънчари. Дръжката служи да се държи, като се кади с нея. Правят ги много красиви и винаги цветни. Има от всякакъв цвят, но най-разпространен е зелените ручки.

Кандило. Казахме, че срещу всяка неделя или празник пред иконата има запалено кандилце. Кандилцата са стъклени и ги купуват от дюкяните, някога са правени от нашите грънчари. Те били като паница за светена вода, само че били много малки. „На сред море огън гори“ е гатанка за кандилото. В нашите песни кандилото е възпято заедно със светилниците.

„Горат ли ми кандилата,

Кандилата маламени,

Светилниците посредбрени“

Китка за светене вода. На всяка нова свещ (нов месец-луна), във всяка селска къща трябва да се свети вода или поне да се ръси с готова вече светена вода. Освен това селенинът свети вода и за стоката, а така също и на всяка своя служба. Селянинът е убеден и твърдо вярва, че, като се свети вода в една къща, тая къща се обновявала, пременвала в ново рухо/дреха, облекло/ — ето защо той обича, къщата му да се подновява, да се пременява (облича в ново рухо) всеки месец. Не дойде ли попът да свети вода, селянинът самичък отива да го покани.

Светената вода е нуждна на селенина и за цяр. Къща, в която няма светена вода, се счита долна къща, а в която има, тя е на почит. „У Миковци има светена вода; бива ли у тая къща да няма светена вода!“ Светената вода е нужна да се мият децата над огъня когато са уручасани. Момите и булките, когато, накитени и пременени излезнат на „събор“ (хоро), омиват ги над огъня с малко светена водица. Със светена вода се ръси крава, която се мълзи /дои/, когато се изкара у говеда, та да се запази от зло: от смок или от магии за обиране млякото. С една дума светената вода е защитник на къщата от всяко зло.

Водата, която се свети, трябва да се донесе прясна от кладенеца и да бъде неначната, т.е. от тоя съд, в който се е донесла, никой не трябва да пие. Тая вода се налива в особена паница, паница за светена вода. Тя се прави от нашите грънчари, зелена е и хубава. Водата, да не би да се напраши или да падне нещо друго в нея, захлупва се със захлупак. Паницата може да побере около едно кило вода, а има и по-малки. При всяко светене вода трябва да има и китка. Тая китка е всякога или зелен (ако е лято) или сушен босилек. По някога се среща китка и от здравец. От друго цвете китка за ръсене не се прави. След всяко светене на вода свещеникът поръсва цялата къща. Старите и младите, на гладно сърце/стомах/ сръбнуват от светената вода. Това правят, защото вярват, че тях зло не може да срещне, и да ги срещне, не може да ги хване.

Масло за светене. Когато някой се разболее и лежи тежко болен, домашните му викат свещеник да му свети масло. Под думата масло, трябва да разбираме дървено масло/зехтин/. Селянинът твърдо вярва, че после светенето масло, болният ще оздравее. За да се свети обаче масло, според народното вярване, трябва да се е сънило някому, или oт домашните, или от роднините, т.е. трябва да е някому изрично заповядано и казано, че за еди кой си болник трябва да се свети масло. На това черковно тайнство селенинът дава такова голямо значение, че когато се свети масло в една къща, в тая къща трябва да се пости цяла неделя, да се пази от всичко, а в деня, когато ще стане самото елеосвещение, канят се всички роднини и съседи на гости. Тоя ден за тая къща е голям и преголям празник и се колят някога телци и овни, а сега няколко агнета или шилета. „Днеска светат масло у Райновци“ е едничката приказка в селото, по кръчмите и по чешмите, значи и стари и млади приказват за тая случка.

„Той, ще му свети маслото“ е приказка, която значи: ще го убие.

Селянинът пази много строго всичките канони на православната вяра, които са срастнали с неговия живот. Тая вяра е станала негово битие, и, ако кажете да я изтръгнете из живота му, вие разклащате целия негов живот из най-дълбоките му основи. Не давайте му да се кръсти, когато ще яде, когато ще пие, когато ще почне да работи и в много други случаи в живота му; не давайте му да празнува празниците: св. Петка, когато се начинат неговите служби; св. Димитър, когато се отробват и заробват слугите: св. Рангел, когато селянинът вари глава и крака за своята служба; св. Андрей, когато вари кукуруз и го хвърля из комина за плодородие; св. Никола, когато меси и пече прочутия свой рибняк; св. Игнат, когато празнува „новия ден“ и внася пиленца в къщата си и когато приема с голяма празничност своя похожняк: Коледа и бъдни вечер с нейните многобройни обреди и обредни хлябове и с нейните хубави коледни песни и коледарци; св. Васил с неговите суруваки; Богоявление и св. Иван с техните капания и песни; св. Трифон с обредите около лозята; св. Тодор с обредите около конете и с обредните хлябове; св. Влас с обредите около воловете и с обредните хлябове; св. Харалампи, когато селянинът празнува и меси обредни хлябове за чумата; св. 40 или младенци, когато празнува и меси обредни хлябове за „баба-шарка“; Лазарова събота, когато момите пеят своите „лазарски песни“; Връбница, когато момите се кумичат; Благовец, когато се пеят хубавите благовешки песни; Великден и празнична неделя, когато българската млада челяд играе прочутите и хубави обредни хора и пее своите хороводни обредни песни; Гергьовден, когато селянинът извършва цяла редица обреди, свързани с неговото стадо; св. Еремия, когато пъди змиите и гущерите и лошите дихания и гази своите чирепи; Спасовден, когато ходи на росен; св. Троица, когато празнува своята русалска неделя; Еньовден, когато бере своите билки, бурени и метли, къпе се в своите извори и се провира през еньовските венци; Петровден, когато яде най-напред ябълки; св. Илия, когато коли своя стар петел; св. Прокопи, когато подрязва своите кошери (пчели); св. Преображение, когато вкусва най-напред от своето грозде; св. Богородица с обредите, които извършва около своето гумно (ярман) с червения петел; Секновение, когато се секне ден и нощ, вода и земя и когато змиите отиват в своите зимни скровища, и още много други — с една дума, отнемете тия и много още други празници, които е установила светата Православна Църква и които селянинът свързал със своето земеделие, със своето скотовъдство, със своето семейство, със своята къща, — със своя всестранен живот — вие сте разклатили из най-дълбоко основата неговия национален живот. Отнемете на селянина комката и светата вода — условие за здраве на неговата къща и на неговата стока; отнемете иконите и поста, които селянинът счита като условие за неговото тукашно добруване и за вечно блаженство, вие сте отнели от неговото битие това, което го е правило щастлив, и сте го хвърлили във вълни на отчаянието и нещастието. Ето това е православната вяра на българския селянин, както си я разбира той. И тая вяра, сраствала с живота му, станала негов дух, негова плът и кръв — негова природа, той мъчно може да я смени, защото тя не е дреха, която може да се сменя според годишните времена.

от “Сборник за народни умотворения“- Димитър Маринов

Книга 18-Сборник за народни умотворения и народопис