Самодиви, юди, вихри
Самодивите живеят по полето; в реките, край мостовете, във вировете, край чешми и кладенци; живеят още в клисурите и пещерите. Есен си отиват в селото Змейково, а се връщат пролет. Те излизат само нощно време, и то в потайна доба, и се къпят в реките, вировете, кладенците и чешмите и перат си ризите или по поляните играят хоро на самодивски те игрища.
Те са женени или застарели моми.
Самодивите причиняват почти изключително само пакости на хората.
Лятно време самодивите се намират навсякъде: по моравите, по гористите ниски места, поляните, кръстопътищата, под стрехите, при самодивските кладенци, а най-много под водениците и под мостовете.
Устрелените от тях човеци могат да бъдат лекувани само от специалисти по туй лекуване; ако са устрелени през Русалска недели от самовили, самодиви или русалки, лекуват ги русалки (калушари).
Селото, в което живеят самовилите, самодивите, юдите и вилите, е на край свят и се казва Змейково. Там никой не може да отиде освен свраките. Свраките отиват в селото им и там вършат смил и после се връщат у нас. За селото им се отива през три планини и се стига на край свят.
Вихрите, вихрушките и зимните ветрища народното вярване посочва като сестри на самовилите и те им помагат във време на нужда. Когато самовилите имат нужда от тях, веднага долитат.
Стоян пасъл стадото си по самодивската падина и засвирил с медения си кавал. Дочула го самодивата и се сборила със Стояна; Стоян ще и надвие, тогава самодивата викала:
Вихрове, сестри вихрушки!
Днеска ще ми Стоян надвие.
Вихрушки се спуснали.
Вихрушки се свили.
Че си Стояна хванали,
И си Стояна дигнали,
От дърво на дърво слагали,
От връх на връх дигали.
Къс по къс го кинали.
И стадо му се пръснало.
Зимните студени ветрища не са друго,но пак вихри, вихрушки, пак сестри на самовилите. И те по поръка на самовилите грабват невести и ги отнасят при тях на връх планината.
Така една песен разказва:
Стоянка харна невеста! Старата Юда й говори:
Стоянка на двора седеше. -Не плачи, Стоянка, не жали,
Мъжко си дете държеше. Ела си с назе полюлей
И капица му нижеше: На нашите златни люлчици;
От два ми реда бял бисер. Не бери грижи, ядове,
От три ми реда жълтици. За твоето мъжко детенце;
И си песен пееше. Вчера минахме край двори,
От де ми дойдоха, духнаха, Мъжко ти дете видяхме;
Зимни студеня ветрове, Зълвите ти дете люлееха,
Та си Стоянка грабнаха, И си му песен пееха:
И я високо дигнаха, -Нани ми, нани, детенце.
Та я на Пирин сложиха. Нани ми горко сираче.
Край пиринските езера, На три недели без татка
Дека се Юди лялееха На три месеца без майка.
от “Сборник за народни умотворения“- Димитър Маринов
“Жива старина. Кн. I. Вярванията или суеверията на народа. 1891“ – Димитър Маринов