Седене около синията.

Сяда се около синията или на възглавници, или на столове; ако е в стая и ако е послана черга, седи се на възглавници; ако е в къщи, сядят на столове. На гост обаче, или на тържествени, празнични и обредни дни около синията се сяда винаги на възглавници; ако на една възглавница е ниско слагат две.

Селските столове са дървени триножници.

„ Обърни се, три ти висат“ или „три ми висат, язе ги не виждам“— са гатанки за селския стол триножник.

„Между два стола ако седииш, падаш наземи“ е пословица, която учи да търсиш един само защитник и застъпник, защото, ако търсиш много, може да останеш без никакъв.

Когато да се сяда на синия, пази се известен ред. Най-напред сяда най-стария в къщи, след него най-старата жена, а после по старшинство другите мъже и жени. Като са насядали, момата или най-младата от снахите донася вода и полива на всички насядали около синията, за да си измият ръцете. Поливането също така се започва от най-стария и върви по ред.

Миенето става в черен котел, а водата се гребе и полива с кратуна. Със стомна никога не поливат.

На поле, когато са на работа, там всеки си омива ръцете.

Неомит никога се не сяда на синия, защото е голям грях и лошо за къщата. На поле, ако няма вода, поверието установило да си отрие човек ръцете със земя, и тогава те се считат така също чисти, като да са омити.

Както се вижда, миенето преди ядене и миенето след ядене става не толкова да бъдат ръцете бели и чисти, а да се избегне никакво зло за в къщи.

Слагане на гозби.

Снахата или жената, на която е редът да шета носи и слага гозбите. Ако има няколко вида ястия, най-напред се носи кисела чорба, а най-после баница (ако има такава).

Преди да почнат да ядат, старецът пийва ракия и дава на всички. След ракията се започва яденето. Докато старецът не посегне да вземе хляб и да кусне или топне в паницата, никой не смее да седне. Преди да са почнали яденето, трябва всеки да се прекръсти.

Ядене. Лятно време (селянинът), когато е на работа по полето, яде три пъти на ден: обяд, пладне и вечера, а на косачите се дава и икиндия. Зимно време, когато няма толкова работа, той яде само два пъти: обяд и вечера. Дума яде трябва да се разбира в такъв смисъл : сложи се синия, оставя се всичка друга работа и всички домашни сядат да ядат.

„Синията не чака никого“, казват, когато се сложи тя и с това се напомня на всички да оставят всичко и да дойдат да ядат.

„Всекиму синия нема да се слага“, показва, че синията се слага само в определено време през деня. Изключение се прави за мъже, които отсътствали и закъснели поради работа, и на гости, които биха дошли определено време за ядене. Да вземе някой хляб и стоешком да яде, може само, ако е близо времето за ядене, казва му се: „почекай, сега ще се сложи синията“.

По време на, обяд или вечеря трябва да не се говори. Ако някой почне да говори, най-старата жена му казва: „да се не ухапеш“ или „да се не задавиш“—което значи: „мълчи и яж“. Ако приказва някой, докато се яде, това ще бъде най-старият или най-старата, другите без друго мълчат.

По време на ядене зимно време и пролетно, пият вино. Виното пият в зелени землени съдове, наречени „зеленки“, а много рядко от бъклица. Зеленката се прави от грънчарите.

Всеки път, когато някой пие, казва: „на здравица“, а другите му отговарат: здраве да имаш или сполаймити! Преди да пие вино, трябва да се прекръсти. Като пие и сложи „зеленката“, всичките по ред му казват „на здраве“, на което той отговаря „сполайми ви“ или „здраве Господ да ви дава“. Това се пази много строго, когато има гост.

Дигане синията. Когато се наяде най-старият, прекръсти се и се поизмъкне. Това е белег, че яденето е свършено и че синията трябва да се дигне. Като видят това другите — по-младите, задължително трябва да прекъснат яденето и да станат. Когато синията се дигне, не само жената, която ще я дига, но и всички присътстващи трябва да се прекръстят. Щом се дигне синията, веднага се мете мястото, където се е яло, а трохите се изхвърлят на вън на кучетата.

Докато синията не е дигната, никой не става от мястото си; ако се е наял, ще се поотмъкне само.

Като се дигне синията, пак си измиват ръцете. Вярват че ако си измият ръцете тия, що са яли на синията, щастието оставало в къщи; излизат ли неомити, щастието се изнасяло, значи не е добре за къщи.

След дигането на синията и омиването на ръцете, обядът или вечерята се счита за свършена и всичките млади стават. Ако е зимно време, когато няма работа, те стоят на страна прави и слушат разговора между старите, които още седят и приказват. Пред стареца може да седи, казахме, най-старият син и най-старата жена; другите трябва да стоят прави.

Поверия за синията. Синията като се сложи, видехме, трябва да не стои празна; на средата трябва да се сложи, или солникът, или резен хляб.

Когато е сложена синията, не бива да се прескача, защото е грехота и много голямо зло за къщи.

Ако дойде някой и ги свари на ядене, взима се за добро и нему казват: „жива е тъща ти“, разбира се ако е дошъл тъкмо в началото или в средата; ако дойде при свръшване на яденето, казват му „тъща ти рита с крака“, т.е. близо на умиране е; ако ли пък дойде, като се дигнала вече синията, казват му: тъща ти, Бог да я прости! — т. е. умрела.

Миене паници. Като се помете къщата, втора работа на селянката е, да измие паниците, в които е вечеряно. Нечистите паници заедно с гърнето и лъжиците се натрупват на синията и с нея заедно се отнасят вън от къщи, край лочняка. Ако е зимно време и има виелица, паниците се мият в къщи и то на страна в някой кът.

Всичките паници се слагат на земя и най-напред се омива синията, а после се мие паница по паница и сетне — лъжица по лъжица, и най-после гърнето.

Било постно време, било блажно, паниците винаги се мият с гореща вода. Водата се топли в гърне, котле — това същото, в което се прави и качамак.

Водата от паниците се изсипва в лочняка и там я локат псетата откъдето е името на лочняка.

Паниците и лъжиците, натрупани пак на синията, се внасят в къщи и се наместват на местата си: гърнето се окачва на клина, който е определен за грънци.

Паниците се мият не само сутрина, но и след обяд.

от “Сборник за народни умотворения“- Димитър Маринов

Книга 18-Сборник за народни умотворения и народопис