Слънце

Според старите вярвания, слънцето е под небето и ходи под капака небесен. То свети на хората и топли земята, за да никнат семената, да завързват плод, да се развиват дърветата, да цъфтят и да дават плод.

„Дека има слънце — тамо бягат болестите“, „На присой всичко вирее, всичко е добро; присойните дървета пеят, а усойните плачат“ – народни мъдрости.

Някога е имало две слънца лятно и зимно— според някои поверия, според други слънцето е едно, само че, като пътува по небето през годината, си променя  пътя. Едното слънце грее лятото, а другото през зимата. Лятното слънце идва на Гергевден стига до границата, откъдето започва пътят, който води към лятото; а зимното през гроздобера на Кръстовден стига до границата, откъдето започва пътят, който води към зимата. И в това си пътуване то си променя пътя и мястото; то е ту по-близо до нас, ту по-далече, ту повече пече, ту по-малко.

Там на край света е къщата на слънцето под морето. В тая къща живеят слънцето, майка му, сестрите му: зорницата, вечерницата и лъжи-керван /карванка/ и брат му-месецът. В тая къща слънцето спи само нощно време, защото през деня е винаги на път да свети и топли.

За лъжи-керван има следната приказка:

“Едно време един керван дървари, отишли за дърва и замръкнали на едно място. Пуснали воловете да пасат, събрали съчки и наклали огън.Като вечеряли и поприказвали, легнали да спят. Всеки знае, че преди първи петли не трябва да се пътува, защото има самодиви, самовили, вампири, таласъми, върколаци и дреги лоши създания и човек може да си изпати лошо. Дремнали малко и един от тях се събудил и видял, че зорницата е излезнала. Помислил си, че са закъснели и събудил другите; впрегнали воловете и тръгнали. Но не било време за път, петлите не били пяли. Вървяли, що вървяли и стигнали до самодивско игрище. Там чули тъпани, зурли, гайди и игри. Те помислили, че идва някоя сватба, водят някоя мома, но след това видели, че са се излъгали и разбрали, че това е самодивско хоро. Боднали воловете да вървят по-бързо, а по тях се чувало смеене. Нагазили реката и воловете, почнали да пият вода. В кервана имало едно младо момче. То попитало:

-А бе чичо, какво беше това хоро, това кикотене след нас?

-Мълчи бре синко-отговорил човека-не знаеш ли, че това беше самодивско хоро.

Като казал тези думи, ето че в реката било пълно с голи жени, къпят се, кискат се, боричката се като луди и викат по има хората.

Пътниците бодат воловете, но воловете едвам вървят; голите жени идват, търчак след кервана, викат ги и се кикотат.

Най-накрая изкарали колата от реката и тръгнали по пътя.

На сутринта всички се разболяли и до един умряли.“

От тогава тая звезда се нарича „Лъжи верван“, защото лъже пътниците и ги съсипва.

Сутрин много рано една от сестрите му, наречена Зорница, тръгва на път; преди да тръгне, тя отива при брат си слънцето, да го буди, че е вече време да става и да се стяга за път. Слънцето се събужда, става, омива се, закусва и тръгва. Вечерницата върви след него, карванката върви след брат му месеца. Изгряването на слънцето става постепенно: най-напред идва зора (т. е. зари),после се показва малко, по-късно половина и най-накрая цялото:

“Та се чуе на изтока.

Дека слънце зора дава,

Ясен месец рог подава.“

Народна песен

В това си положение то е благо и кротко и може всеки да го гледа.

Сутрин, когато тръгне на път, то е весело,затова не пече сърдито. Но като се изкачва по небето, то се уморява и става сърдито. Когато стигне да средата на небето, то е много изморено,затова е сърдито и пече много силно.

Като стигне, до върха на небето, то се спира малко за почивка. Тогава е пладне. От там нататък то започва да слиза по небето, върви по-леко и е по-весело. Като стигне до другия край на небето, то се скрива отдолу под земята и морето и отива у дома си. То минава край синьо море, както се вижда от следната песничка:

“Със слънцето заедно да вървиш,

То ще зайде край Синьо море,

Ти остани край Синьо море.“

Там майка му е приготвила вечеря и сложила трапезата; тя го посреща, полива му да си измие лицето от праха и тогава сяда да вечеря. Яденето му се състои от хляб, месо и вино. На трапезата то вечеря самичко, а майка му сяда настрана. Докато вечеря, слънцето разказва на майка си всичко, каквото е видяло на земята през деня.

Сестрите му и брат му никога не са у дома, когато слънцето се връща и когато вечеря. Само майка му седи постоянно в къщи; през деня тя му готви за вечеря, слага трапезата и го посреща, а сутрин тя му пригогвя закуска и го изпраща на път. След като се навечеря, то си ляга да спи, за да се събуди навреме. Събужда го зорницата.

Слънцето не се жени, но някога имало желание и за тая цел грабнало от земята едно момиче. Това момиче, което било залюбено от слънцето, според едни разкази се казвало хубава Маринка или света Марина, а според други — хубава Радка.

Разказът за хубава Маринка се среща в една песен, която се пее само на Еньовден в обичая, наречен Еньа, измършван в чест на слънцето.

Песента разказва, че една царица, наречена Домна царица, била бездетна и се помолила на слънцето да й намери и донесе билка за рожба. Слънцето й казало, че има такава билка, но е много далече и много скъпа. Домна царица повторно го помолила да й донесе от тая билка, като дала такъв обет: ако зачене от тая билка и роди момче, то да бъде нейно, ако ли зачене и роди момиче, то негово да бъде.

Слънцето се съгласило и й донесло билка за рожба. Домна царица яла от билката, заченала и родила дете, но то било момиче, което кръстила Маринка. Маринка порасла и станала много хубава, поради което била наречена хубава Маринка.

Домна царица, като помнила обещанието си към слънцето, а не й се щяло да го изпълни, криела дъщеря си да не я види слънцето. Една неделя тръгнала в църква; на тръгване тя поръчала на дъщеря си да не излиза от къщи, за да я не види слънцето. Но Маринка не послушала майка си. Щом майка й заминала, Маринка грабнала съдовете (ведрата) и отишла на водата, но слънцето я видяло, пуснало своите люлки и я грабнало.

Другият разказ за хубава Радка гласи: “Хубава Радка била залюбена от слънцето и то искало да я земе. Радка обаче не искала, затова слънцето решило да я грабне.Радка не смеела да излезе наникъде, но трябвало да отиде за вода. За да не я види слънцето и да я грабне, Радка помолила вятъра:

Да дигне мъгли и прахове,

Да затули слънцето,

Слънцето още месеца,

Че Радка за вода ще иде,

Слънцето да я не види,

Нито пък брата му месеца.

Но не можала да се укрие. Слънцето пак я видяло и спуснало люлката, та я грабнало и дигнало на небето. Люлката на слънцето се вижда сутрин или вечер, когато пуска краищата във вид на лъчи.“

Слънцето се готвило да се жени. То свикало и сватове. Майка му се опитала да го разубеди да не се жени, но не успяла да го накара да се откаже от женитбата. На помощ й дошъл таралежът, който поради това е спечелил и прякора „стара вяра“, т.е. който много знае, много умее.

Таралежът, който бил от поканените сватове, дошъл с магаре и като стигнал в двора, вързал магарето си за един кол и сложил пред него камък.

– Защо не сложиш сено, а си сложил камък? — запитало слънцето таралежа.

-Да се учи да яде камъни — отговорил таралежът.

-Защо да яде камъни? — попитало слънцето отново.

-Защото ще дойде това време, когато никъде няма да има тревица — отговорил таралежът. — Сега, когато грее само едно слънце, понякога изсушава всичко, а какво ще стане, когато се родат много слънца, та едно ще залязва, а две ще изгряват. Ще може ли тогава да расте поне една тревица, едно дръвце? Ще има ли тогава и капка вода за пиене? Тогава ще трябва да се ядат камъни!

Това подействувало силно на слънцето и то се отказало да се жени.

Една от сестрите си слънцето се оженила за човек, който бил юнак над юнаците и който се надбягвал с него. Юнакът Бранко се обзаложил със слънцето да се надбягват. Ако слънцето надбяга юнака, да му вземе първото либе, ако ли юнакът надбяга слънцето, да вземе сестра му. Надбягвали се от изток до запад и юнакът надбягал слънцето. Слънцето било принудено да даде сестра си за жена на юнака.

В народната вяра има много ритуали, от някогашното богопочитание на слънцето.

Някогашните работници в полето (орачи, косачи, жетвари), овчарите по полетата, пътниците по пътищата, които са на открито и подранили преди слънцето, сутрин когато се появи на изток — всички спират работата си; ако са седнали, стават прави, свалят шапките си (ако са мъже) и с благоговение се покланят и прекръстват и след това започват отново работата си или сядат на местата си.

В клетвите на жените се срещат следните: „Да те убие тоя, що свети! Да те гръмне тоя, що свети!“ — т. е. слънцето, което тук замества думата бог.

Слънцето в народната вяра е добро същество. То, освен че свети и топли, но винаги прави добро на тези, които са се обръщали към него за помощ или съвети. Неговата къща, макар и на край света, имало е хора, които са стигали до нея от нужда, искали са помощ от слънцето и то им е помагало. Тая вяра на народа се вижда в долните две приказки.

“Един човек бил много беден и нямал щастие; каквото хващал, всичко пропадало. Най-после решил да отиде при слънцето за помощ. Стегнал се и тръгнал. Пътувал дълго време,преминал планини и реки и най-накрай с големи мъки стигнал до край света, където е палатът на слънцето. Тоя палат се намира на висок връх и отдалече се виждал, защото светел ясно. Покачил се по върха и там при залез слънце стигнал в палата. Посрещнала го слънчевата майка. Сиромахът човек й разказал всичко, каква мъка го закарала при слънцето. Тогава тя го взела и скрила, защото — рекла, слънцето сега ще дойде и е много сърдито, понеже е гладно и може да те изяде.

По едно време задало се слънцето, сърдито, напрашено и фучащо влезнало в къщи. Седнало на готовата трапеза и почнало да вечера. Майка му седяла край него. Слънцето почнало да разказва какво е видяло на земята. Но сегиз-тогиз се спирало, подушвало и казвало:

-Майко, тук ми мирише на човек! Да не е дошъл някой от земята?

-Не е, синко, никой дошъл; като си ходил по земята, та ти мирише на човек. Вечерай и после ще ти разкажа.

Слънцето се навечеряло и станало по-весело и по-приказливо. Тогава майката станала и отишла, та извела човека. Сиромахът разказал на слънцето, кое го накарало да дойде от толкова далечен път при него. Като изслушало болките на сиромаха, слънцето рекло:

-За твоето нещастие крива е твоята орисница. Видиш ли, там оня връх! Там е къщата на твоята орисница. Иди при нея и я помоли да ти помогне.

Сиромахът излезнал от къщата на слънцето и отишъл при орисницата си. Той я намерил, да яде, пие и чупи орехи. Тя се смаяла, като го видяла. Като й разказал теглилата и мъките си, помолил я да отмени орисаното от нея. Тя отговорила, че орисаното не може да отмени, но му рекла:

– Вземи тоя орех—като му дала един от тези, които яла — отнеси го у дома и го счупи. Каквото намериш, пребери го!

Той взел ореха и се върнал с него. Като го счупил, излязло от него едно птиченце, което той турил в кафеза.Това птиченце му носело всеки ден по едно златно яйце, което той продавал.“

Друга приказка за жена, която също ходела при слънцето.

“Една вдовица имала три дъщери, които не можели да се омъжат. Много питала, много ходила, но никой не могъл да й помогне. Най-после тя решила да отиде при слънцето. Стегнала се и след дълго пътуване стигнала до къщата му. Влезнала вътре и му разказала всичко. Слънцето и рекло:

– Твоите дъщери са останали неомъжени, защото всеки път слънцето ги заваря в постелката. За да се омъжат, те трябва да стават много рано, та слънцето да ги намира омити. вчесани и с работа в ръце.“

В песните слънцето се представя като всезнаещ и всевиждащ, т. е. всичко знае и всичко вижда. То знае къде има жива вода, къде има билки за рожба, билки за лек и пр. То вижда всичко, каквото става по земята. Затова момите, булките или майките винаги се обръщат към него и го питат да им каже къде се намира и какво прави техният брат, син или мъж.

— Ой та тебе, ясно слънце!

Като ходиш по високо,

Като гледаш на широко,

Не видя ли мойто синка?

– пита го майка за сина си.

 

— Слънчице, ясно огряло:

Ти слънце, грееш високо,

И виждаш слънце широко,

Широко още далеко:

Видя ли стадо голямо?

— пита го овчаря, на който са откарали стадото.

 

— Ой слънце, слънце, ой ясно слънце,

Ти ясно грееш, далеко виждаш.

Не видя ли, слънце, моето либе?

— пита го невеста за своет либе, което е отишло на война.

И никога слънцето не ги оставя без отговор.

Слънцето има и други имена. В една песен то се нарича Райко:

 

“Слънчице, Райку мил сине!

Нали ти майка поръча:

Допладне ясно да грееш,

Дотпладне в облак да зайдеш,

Че изгоряха, Райко ле, синко,

Жетварето в росни ливади,

Орачето по черни угари,

Копачето по лозя зелени,

Невестите във две дрехи,

Дребните деца във люлките.“

Жътварска песен

В чест на слънцето има устроени празненства.