Щръкът и рибарът(водна птица)

„Не смей се на Щръка, понасяш му краката“ – Народна Пословица

Един ден Щръкът се щурал покрай едно блато и ловил жаби да се храни. В това време в блатото плавал Рибарът и, като видял Щръкът с високите крака, почнал да му се присмива: „Каква чудна и грозна птица! От къде взе такива високи крака, като че ходи на щули!(кокили) Да ме пази Господ от такава грозотия!“ Така говорил Рибарът, така се подигравал.

Трябва да се знае, че тогава Рибарът имал къси крака, като краката на гъската, или пловката.

Слушал Щръкът, слушал и най-после кротко му отговорил: „Не знам, Рибаре, какви ми са краката и как тебе изглеждат, но за мене много са сгодни. Незнам, защо си се пак загледал у краката ми? Я пази се, да не станат твоите крака дълги, че тогава ти ще бъдеш наистина грозотия!“

Дядо Господ, като чул присмехите на Рибарът, не знам защо, но види се за наказание, благословил, та и неговите крака станали високи.

Като излезнал Рибарят из блатото, що да види! Краката му така високи, както на Щръка. Познал си грешката, молил се на дядо Господа да му опрости и повърне пак кратките крака и се заклел, че няма вече да се присмива никому, но дядо Господ не чуе: кое направил, направено е, кое рече, свършено е. И така Рибарът останал с дълги крака. По-преди много лесно се хранил с краткия си врат, и кратка клювница, а сега с тоя си врат при дългите крака мъчно се хранил. За да може да кълве храната с клювницата си, трябвало да си обтяга шията, трябвало да си превива плещите. От това обтягане и превиване Рибарът станал гърбав и много по-грозен от щръка.

Щръкът като го видял такъв гърбав, рекъл му: „Не е хубаво да се присмива някой друго му, но я се огледай у водата, за да видиш какъв си хубавец и приличаш ли на мене?“

Рибарът, който до тогава наистина не беше се видял, какъв е, огледал се и като се видял такъв гърбав и грозен, заклел се вече да се неоглежда. И за това и до днеска той не гази у бистра, а у мътна вода, или дето има тръстика и папур, та да не може да се оглежда и да не вижда грозотията си.

От „Басненик“-Димитър Маринов-1894 г.