ЖЕНИТБАТА ЗА НАРОДА (според мнението на народа).

Според мнението на народа, човек, който не се е родил той няма да умре, който се не ожени, той не е човек. Неженения човек не се приема и на онзи свят; неженения човек няма никъде почитат; той е пън огорял, майка му го клела и триклела. Ако умре момък или мома, то на онзи свят са преобразени на птици, които непрестанно пищят, далеч един от друг, а женените—мъжът и жената, ще се съберат там и ще живеят заедно.

Бракът или женитбата се счита като едно задължение, който всеки трябва да изпълни: „баща ми се женил и я треба да се ожиним“, казва момъкът; „Мъж да е та ако ще би и om кал да е“- казва момата.

Най-голямото наказание за един момък е ако не го искат момите и не може да се ожени; по-голямо нещастие за една мома не може да съществува на тоя свят от туй, ако застарее и никой момък не я поиска. Всичките благопожелания в народа са: на момъкът да си вземе добро умно момиче, а на момата—добро, работно и хубаво момче. Без женитбата и младостта, и либенето, щяли да бъдат без цел.

Кога ще се ожени човек, това не зависи нито от момъка, нито от момата, нито пак от родителите, но то зависело от съдбата, от късмета «кога им излезне късмета». Тоя късмет обаче като че не е еднакъв и тук, защото «момче се жени кога сака (оче), а момиче кога го сакат“  от което се вижда, че и съдбата късмета и в тоя случай за момичето е немилостива. Има още по важно нещо: «момичето е смръдело сирене; махинай го додето му е време и не се умирисало (увоняло)—казва всеки баща, всяка майка за своята мома и гледат при първа пролука да махнат от дома си туй «смръдело сирене». «Жени мома, да не е дома!» е приказка, която ни показва как се гледа на момата вече, когато стане мома и почне да се момее: тя е вече: говедо (крава, биволица) за даване и се чека само тръговец /мущерия/

Кого ще вземе една мома, или коя ще вземе един момък, това също зависело от късмета: «кой ми е на късмет» или «коя ми е на късмет»: «я ми повражай бабо да видим: кой ми е на късмета!»—казва момата и твърдо вярва в предсказанието.

На втора място това зависи и от волята на родителите, а особено от тая на бащата. Тая воля до толкова се уважавала никога, че момъкът и момата даже не са питани за нищо. Бащата на момъка уговаря cе с бащата на момата, и работата е свършена! Сватбата става, и тези млади стават мъж и жена.

Такива бракове почти винаги са излизали щастливи, а понякога, ако и много рядко, нещастни.

Родителите, оженени по същия начин, ръководят се в тоя случай от чисто практически, материални възгледи—от богатство, и не обръщат никога, или много рядко, внимание, на онова, което носи название любов или обич: «и аз не бях обичала баща ти, кога се взехме, но ето живем си и до сега! Обич идва и после венчало»—казва майката на дъщеря си, която трябва да се готви да посрещне свекъра и бъдещия си мъж; тя си дала сърцето другому, но това пред очите на майката, а още повече на бащата нищо не струва.

Същото става и с момъкът: „утре ще се стегнеш (облечеш), че ще отидеме да прифанемо бъклица.“ Думи кратки ясни и свършени. Момъкът, който обича друга мома, слуша тия думи, но не смее нито да попита, за коя мома ще се прихваща бъклица. Той се покорява на тая си бащина заповед без да каже нито дума.

„Къщовница е, работна е, животна, ликардия не може да бъде, ако няма обич!“-по делото му за развод с булката му, с която се беше оженил преди две години.

По настояването на родителите им и на свещениците младите целуват ръка и се склонили да живеят и обичат.

Срещат се и такива родители, които преди да дадат своето съгласие за дъщерите си, ще натоварят жените си да попитат момата: иска ли да вземе еди кого си. Това е обаче много рядко.

Има и случаи, където момъкът и момата, любовници от младост, скланят родителите си да им позволят да се земат. Бащите на такива млади обикновенно са или „спрежняци“ или „межделници“ или «комшии» та младите са имали случаи по често да се виждат и обикнат. Последния случай — «комшии» да се вземат, е много рядък.

При встъпването в брак възрастта на младоженците е много несъразмерна. Момата, за да встъпи в брак, трябва да е навършила 20-та, а понякога е достигнала и 25 годишна възраст, когато за момъкът са достатъчни 14 години.  Имало е и такива случаи, че младоженека е толкова малък (12 годишен), защото в течение на една-две години не е могъл да изпълни задълженията си на съпруг.

Женитба между тия разнородни елементи и от друга вяра става по следния начин.

Брак между власи и българи, ако и да са едноверци, е толкова рядко явление.

Бракът между Турци и Българки е по-често явление. Тоя брак обаче става само след като се промени вероизповедаието, т.e. българката приема мусулманската, а туркините-християнската религия.

Народът и на двата тия видове женитба не гледа добре и не одобрява.

Женитба между помаци и българки и помакини и българи е съвършенно рядко явление: българката по предпочита турчина, от колкото „голия помак“помакиня никога няма да вземе българин.

Бракът между християните цигани и българите е също много рядко явление. Тоя брак, толкова рядък, е възможно само между българи и моми циганки от селските работници цигани християни.

При женитбата винаги се пази строго един ред: оженва се най-напред най-стария брат или сестра, а после по ред по младите. Да се ожени по-напред по младия брат или по младата сестра, казва се, преженване (преженим или преженила). Преженването никога не се допуска, и ако стане някъде, гледа се от народа с не добро око и става предмета на лоши предсказания. За да прежени някой някого, трябва да има за това извънредна голями нужда и трябва предварително да поиска позволение от по стария брат, или от по старата сестра. Такива изключения се допускат само за момчето, т.e. по младия брат да прежени по старата си сестра, но никакъв не се позволява таково преженване на момиче; подевка по никакъв начин не смее да прежени по старата си сестра.

Жива старина – книга трета – Димитър Маринов -1892 г.