Змийчето и Селянинът

„Доброто се лесно забравя, а лошото се помни до края“ – Народна пословица

Един селянин нямал деца и много тъжал. Веднъж отишъл с жена си при една врачка, за да им гледа (вража). Врачката им гледала и казала, че деца намали за¬това защото им било направено магии. За да се развалили магията, врачката поръчала на селянина: „В събота преди слънце ще излезеш в полето и каквато вече животинка намериш, нея да осиновиш, да я вземеш за хранениче и магиите веднага ще се развалят.“

Селянинът и жената се върнали у дома и направили, каквото им заръчала врачката.

Като дошла събота, селянинът излезнал на полето и най напред съгледал едно много мъничко змийче.

„Змийче, дете ставали!“ – си по- мислил той, но се сетил за думите на врачката и бързо се спуснал да улови змийчето, което било почнало да бяга. Най после уловил змийчето, увил го в една кърпа и го отнесъл у дома си. Тука го осиновил по обичая и го хранил все с мляко.

Предсказанието на врачката се сбъднало: магиите били развалени, и жената родила мъжко дете.

Расло детето, расло и змийчето и живели си като деца на едни роди¬тели.

Един ден змийчето, случайно ли или по навик, клъцнало детето с тънкото си езиче по челото и то умряло. Селянинът, като видял това, много се огорчил и разсърдил на змийчето и в сръднята си той грабнал манарчето/малка секира/ и погнал змийчето да го утрепе. Змийчето, за да се избави побягнало и влезнало в една близка дупка. Но още не било успяло да се вмъкне цялото и селянинът го ударил с манарчето, та му скъсал опашката.

Детето оплакали и го закопали. Минало, що се минало, и Селянинът почнал да забравя станалото. Той бил много тъжен, защото останал пак без деца. За това един ден отишъл на дупката и помолил змийчето да излезе. „Забрави всичко станало“ — казал той „ излез да ми бъдеш пак, дете, каквото беше и по напред! Аз съм забравил всичко; ще те обичам, като свое, обичай ме и ти мене!

Змийчето, като слушало тия благи думи, из дупката отговорило: „Хубаво говориш; благи ти са думите; но знай: докато ти, гледаш гроба на детето си, което уморих аз, и докато аз, гледам късата си опашка, която отсече ти — до тогава по-между ни не може да бъде първата обич.

От „Басненик“-Димитър Маринов-1894 г.