Човешката кожа и Ризата.

„Ризата е по-близо до кожата, от колкото дрехите.“ – Народна пословица

Както знаем, Кожата на човека се облича в няколко дрехи, но всякога най-ближното облекло е Ризата. Така е останало от минало време и до днеска.

Не знам защо и за какво, но веднъж кожата се разсърдила на Ризата и я хвърлила от себе си. Може би, че тая сръдня не щяла да трае за дълго, но другите дрехи, които отдавна са завиждали на Ризата, дето тя е най-близката другарка на Кожата, раздухали сръднята и Кожата толкова намразила Ризата, че я изпъдила от къщата си и забранила й да стъпва вече.

Ризата не казала нито думица за свое оправдание, макар и да не знаела че е виновна в нищо.

Другите дрехи, като научили, че Ризата е вече изпъдена, отишли при Кожата и надпреварвали се, коя от тях да се покаже по-услужлива и по-вярна другарка. Кожата, като видяла толкова другари, засмяла се до ушите и много се зарадвала. Тя укорявала себе си, дето до сега е била толкова глупава, та по-обичала Ризата, която била, хем тънка, хем повечето пъти закърпена, а се държала по-далеко от такива топли и дебели дрехи.

Облекла се Кожата в загаросаното Глушче(обшито и украсено с черни кожички,връхна дрехо до кръста), заметнала шарения Кожух и надуто минала край Ризата. След Кожата вървели бялата дреха, шарената Долатанка (дреха дълга с ръкави до лактите) и широкия Опанджак и се присмели на Ризата:

— „Така ти се пада закърпена Ризо! Ти мислеше, че Кожата без тебе не може; че ти си й най-верния и близък другари! Видя ли как те ритнаха?“ — говорили й те, а тя мълчала.

Разхождала се Кожата, пърчила се и надувала се тя, но не се минало много време и тя почнала да усеща болки. Колкото повече се разхождала, толкова по-големи ставали болките.

Абеното Глушче търкало и жулило Кожата, а Кожухът, едно с натискането си, а друго с топленето си, правил болките по-големи, по да се усещат. От търкането и жуленето почнало вече да тече и кръв.

Глушчето жулило, кръвта текла, Кожухът натискал и топлил, и Кожата боляла. Боляла, но търпяла, като се бояла и срамувала да каже.

Търпяла Кожата, но и търпението има граници. Глушчето все така жулило, а Кожухът все така натискал, и болките станали…. нетърпими.

Върнала се Кожата у дома, хвърлила Глушчето и Кожуха, и що да види! Цялата облята в кръв, цяла ожулена и покрита с рани!

— „Какво ме направихте!“ — извикала Кожата сърдито на Глушчето и Кожуха: „Това ли ви е приятелството? Това ли ви е другарството? Та аз другарувах с Ризата цели години и нито един път не дойде ми до главата такова нещо; не усетих най-малка болка!“

Сръднята на Кожата минала, па и надуването й паднало. Тя проводила да повикат пак Ризата и като я видела, прегърнала я и рекла:

„Дойди любезна другарко и сестрице! Дойди и забрави всичко станало! Сега познах, сега се уверих, че ти си била единствената моя искрена и предана другарка. Другите не са били за друго, а само за външна хубости. “

— „Не е вярно другарке Кожо! И те си така също добри, така също верни и искрени, па и нужни, но само че между тях и тебе трябва да стоя винаги аз: без мене те са такива,“ — отговорила скромно Ризата.

От тогава Ризата пак станала най-близката другарка и приятелка.

От „Басненик“-Димитър Маринов-1894 г.