Кучето Зурко.

„Куче, кое незнае да лае, само докарва вълка в овците“ – Народна Пословица

Зурко беше куче на един заможен човек, и пазеше двора му и къщата му. Къщата беше голяма, дворът широк и ограден с висока стена, а вътре пълно с богатство. И Зурко пазеше будно, лаеше и непропускаше птичка да прехвръкне. По някога се зъбеше и срещу самите слуги. И това всичко беше подигнало цената му.

„Вярно куче, зло куче; от сой е“ — говореше често Господарят му.

Тоя господар имаше браница (овци или говеда събрани на едно място за колене, а не за стадо) с овци и говеда и много овчари и псета. Един ден му казали, че умряло едно от най-верните и зли кучета и че имало нужда при браницата от таково куче.

„Ето място за Зурко“! — Казал Господаря когато се научил за това. Тъкмо за него място, защото е и будно, и вярно, пък и много зло“.

Рекъл и свършил. Зурко бил изпратен на Кошарата при браницата и там му дали най-добрия и най-първия страч (малка колибка за кучета) до браницата.

Зурко, като се мислил за много голяма работа, почнал да става много и надут; той бил все намръщен, наежен и ръмжал не само срещу другите псета, но и срещу самите овчари.

„Много зло, много сой куче, изглежда, ама малко е мъник не знаем как ще бъде срещу вьл- ците“ — говорили си опитните овчари, а другите псета взели да се боят от него.

Случило се, един ден овчарите отишли в града и отвели със себе си и другите псета, а на кошарата при браницата оставили само Зурко. Браницата била затворена в обора, а Зурко трябвало само да лае от далеч, за да не дойде някой вълк.

„Сега е оставено всичко на мене; аз съм и овчар, и пазател. Дай да се покажем, та да видят всички, какво знам и какво мога“! – рекъл си Зурко. Рекъл и почнал.

Лае Зурко; лае та гората цепи; лаенето му се на далеко слушало. Вълците, които били пропъдени от другите псета и много се бояли да приближат до кошарата чули лаенето на Зурко. По това лаене те познали, че това не е лай на зло овчарско куче, от което те бягат и се крият, а лай на куче мъник, което се плаши и лае от страх, а не от друго.

Вълците изпратили един да иде при кошарата и да види. Вълкът дошъл при кошарата, излезнал из шумака и се запътил към обора, дето била затворена браницата.

Зурко не бил виждал какво нещо е вълк, затова, като го съгледал уплашил се още повече, побягнал далече от кошарата и от там джавкал и виел. Вълкът преспокойно влезнал в обора, избрал си най-тлъстия овен и си отишъл. Малко след това направили същото и другите вълци, и от браницата липсвали най-тлъстите овни.

Зурко всичко това гледал от далеко и само джавкал. Така стояла работата на кошарата, когато се върнали овчарите заедно с другите псета. Те имали голяма мъка, докато пропъдят отново вьлцит4 и да отърват от устата им много от грабнатите овни.

Зурко посрамен гледал всичко това и се заклел, че вече няма да лае, защото разбрал, че неговото лаене вместо да отпъжда вълците, то ги докарвало на кошарата.

От „Басненик“-Димитър Маринов-1894 г.