Работа около лозето.

Като се свърши вършитбата идва гроздобер или винобера. Понеже лозето спада в кръга на земеделието, ще опишем на кратко, как става с гижата от край до край. Всичките работи, през които трябва да мине гижата или виновата лоза, са:

Сад.

От времето, когато се насади гижата, до времето когато роди, трябва да се минат поне три години; а през тия три години, колко труд, колко разноски! Ето защо някога, в онези усилни времена, когато селянинът трябвало да бяга от село на село, от место на место, не се решавал да сади лозе; ето защо някога се срещали лозя много нарядко.

От времето, когато се насади лозето, до времето, когато роди, се казва сад.

За да стане сад, трябва да се извършат тия работи:

1.Отбиране прът. Има различни гижи или винови лози, които дават различно грозде: черно, бяло, гарваново, зеленика, червено, врабчо, резекия, темянуга и пр. Всяко грозде не става за вино, затова селянинът трябва по-напред да отбере такъв прът (гижи), какъвто му трябва. Прътът се отбира есенно време, закопава се в земя и на пролет се вади и сади. Всеки не е вещ лозар, затова и всеки не знае, нито добър прът да отбира, нито пък лозе да сади. Ето защо, когато някой ще сади лозе, ако не е вещ, поръчва другиму да му отбере прът.

2.Размерване на мястото. Като се отбере прътът и се закопа, трябва да се отбере мястото, където ще се сади тоя прът и да се размери. Мястото се гледа да бъде на припек, т.е. срещу слънце, а почвата да бъде смолница. Ако има в него търняк или гложак, трябва да се изчисти с тьрнокоп. Като се махнат всичките корени, пристъпва се да се размери. Лозето се сади на прави редове, затова, преди да се садят пръчките, направят се копките. Редовете и копките се правят с помощта на въже, в което има навързани, или възли или парцали. Това въже представя реда и неговата дължина, а възлите или навързаните парцали — самите гижи.

3.Садене на пръта. Като се направят копките, трябва да се садят пръчките. Преди да се стори това обаче, трябва да се изчистят всичките малки клончета и конци, изсъхнали по пречката и отдолу да се изрежат. Така изчистените пръчки се потопяват във вода да киснат ден и нощ и после се садят с помощта на особен уред, наречен садилка. Садилката се състои от железен шип, вглавен в дървена пръчка, в която има вглавени две дръжки. Лозарът държи садилката за двете дръжки, стъпва с десния си крак на пръчката, натиска шипа в земята и прави дупка. В последната се спуска лозовата пръчка, заглавя се, отрязва се върхът й и се заравя с земя. Лозарът само сади пръчките и ги реже, а заравянето може да върши и друго лице. Веднаж пръчките насадени, заглавени и заринати, мястото става сад.

4.Копане сади. Садът, като се насади през пролетта, трябва да се копае през лятото десетина и повече пъти. Старите казват, че садът е като малко дете: колкото повече го къпаеш, толкова по-добре му става. Същото е и със сада: колкото повече се копае, толкова по-лесно се хваща, и толкова по-добро лозе става. Първата година трябва да се копае толкова често, за да няма в него никаква трева. Втората година вече се копае по-малко пъти, а третата се копае само четири пъти. Ако прътът е добре отбран и ако садът е добре копан, той на третата година проражда, а на четвъртата вече пълни и бъчва.

Лозе.

Садът, като почне да пълни буре или бъчва, става вече лозе. Лозето се работи по един отреден начин, който остава неизменен и всяка година се повтаря и поднавя. Цялата тая работа около лозето се разпределя както следва:

1.Отреване. Когато дойде месец март, всеки селенин, който има лозе, стяга мотиките, които след една неделя ще потрябват за отреване лозето. Като дойде Младенци (9 март), ако снегът е стопен и ако земята е поизпръхнала, да не е мокра, отреването се почва. Отреването става по два начина: или отместо или около гижа. Да се отрева и отрине лозето отместо или изместо е, да се отреват гижите от натрупаната около тях земя, но в същото време и да се копае другото място между гижите. Да се отрева около гижа е, да се отрева само земята около гижата, а другото място да се остави непрекопано. Лозето се отрева с мотики; за отреването не се изисква никаква вещина, затова и всеки може да отрева, който е копач.

2.Рязане. Ако отреването не изисква никаква вещина, то за рязането е нуждна вещина. От рязането зависи, не само едно лозе да роди повече или по-малко грозде, но и да бъде и повече дълговеко. Ако рязането извършва вещ резач, лозето дава и повече грозде и бива много дълговеко; с вещото рязане лозето може да проживее повече от сто години. Ако ли резачът е невещ, той или ще го дигне на грозде, та ще роди само една две години, а после ще подивее, или пък ще го осакати, та няма да роди никак. Ето защо се наемат за резачи само онези, които са вече познати като вещи. Лозето се реже с особено сечиво, което се нарича косер.

Рязането на прътовете става на пъпки: една, две и три пъпки. На една пъпка рязано лозе се казва убито (убил съм лозето) и такова лозе няма да роди за една, и за две години. Такова „убиване“ на лозето става, когато „прътът“ (гижите) много буи и расте на „прът“, а грозде няма. Обикновеното рязане става на три „пъпки“. Ако гижата има силен прът, pезачът трябва да остави на една страна на гижата канатка, т.е. един прът на гижата да пореже и да дигне на четире пъпки. Тая „канатка“ се остава грозде, а на втората година, се отсича като се остави канатка на друго място. Когато иска лозарът да вземе от лозето повече грозде и то само за една две години, тогава той дига лозето на грозде, но само за няколко години. Някои вещи лозари дигат цялото си лозе на раки, т.е. всичките прътове дигат на пет пъпки: но такива лозя трябва да бъдат от отбран прът и гижите да бъдат насадени нарядко.

Ако някоя гижа в лозето изсъхне или прътът й е лош, изкопават я и на нейно място насаждат нова гижа чрез отвод. Наблизо до празното място се оставя на гижата цял прът нерязан; тоя прът се превива и се закопва на мястото на изгнилата гижа. Тоя прът, от който ще стане нова гижа, се казва отвод. Като пустне корени и се хване самостоятелно, отрязва се от майката гижа и става сам особена гижа.

Отрезаният прът се казва лозине и се yпoтребява за гориво.

3.Копане. Лозето трябвa да се копае пpез лятото три пъти — три „копа“. Всеки коп си има своето време. Първият коп се копае след отреването и пoрязванетo; втори коп, когато се повърже, а трети коп, около св. Илия, у шар, т.е. когато се появи в лозето шар — тук-там зрели зърна по гроздовете. Копането се върши с мотика.

4.Връзване. Като пусне прът лозето и той порасте, за да не се кърши от вятъра, трябва да се повръже. Връзването става с лаха, с пръте, с гръсти, с папур, с балур или друга дълга трева. Ликата се люпят от липови дървета, после се топят във вода и се цепят на тънки нишки, с които се вързват пръчките на гижата.

Прътето са младоци от върба, поникнала от семе. Тия младоци се нарежат с косер и остават да се прокарат, т.е. стоят натрупани на куп, докато се стоплят; тогава стават по-жилави и по-лесно се връзва.

Гръстите се садят в самото лозе, пръснати из цялото лозе или на страна. Когато ще се връзва лозето, гръстите се изкубват и се натрупват на куп, за да се пропарят. Като омекнат, връзва се с тях лозето.

Папур, балур, шавар или друга дълга трева са добър материал за връзване на лозе, но много рядко се употребяват.

5.Кършене. Вещите селяни лозари казват, че кършенето е също така нужно, както и връзването и копането.

Кършенето помага да едрее и да зрее гроздето по-добре. Първото кършене трябва да стане веднага след прецъвтяването на лозето; това кършене остава първата реса и тая първа реса прави едро и зряло грозде. Второто и третото кършене пречи на пръчките да буят и всичката сила отива в гроздето.

Лозовите пръчки, докато са още млади, са крехки и имат кисел вкус; в тая си пора тия пръчки се казват ластар. В първото кършене се кърши само ластар, който се готви и се прави на гозба. Гостбата от ластар е както и гостбата от киселяк или от друг зелен, подкиселен с кисело. Във второто и третото кършене ластар няма или е много лош.

6.Гроздобер или виноберма. Гроздето, докато озрее и стане благо и готово за вино, преминава няколко свои пори (възрасти) и всяка пора има свое име. Най-напред е реса; тя е напъпилото и цъфналото грозде. Като прецъфти и завърже плод, ресата става агорида или ягорида. Агоридата по големината си най-напред е просо, после жито, сетне кукуруз, а най-сетне летняци. Тук се спира растенето на агоридата; по-големи от лешници агоридни зърна обикновено няма. Третата пора на гроздето е шар. От св. Илия агоридата почва да се прошарва със зрели зърна, във всеки грозд по няколко узрели зърна, и тогава се казва: лозето почнало да се прошарва, у лозето има вече шар. Шарът на лозето трае до св. Богородица, а после настъпва четвъртата и последна пора.

Четвъртата пора е вече грозде озряло и става за ядене. Тая пора трае от св. Богородица до Кръстовден или най-късно до първи октомври, когато вече настъпва гроздоберът или винобермата. Гроздоберът настъпва и подканя лозарите да се стегат за него. Да се стега за гроздобер е, да стягат бъчвите, в които ще се налива виното; возникът, с който ще превозва виното от лозето до дома; чъбърът, в който ще се мачка гроздето, и крошните, в които берачите ще берат гроздето.

Нуждните съдове и уреди за гроздобера са: крошня, гроздоберка, чъбър, мечка, возник или постав и бъчва.

Крошнята плетат нашите цигани, наречени бръдари, коритари, решетаpи, врътенари, крошничари, които работят бърда, корита, чутури, крошни, решета и други неща. Направата на крошнята е различна и се плете от пръчки или от цепленки. В тия крошни не само се бере грозде, но още се слага всякакви овощни плодове. Има много малки крошни, направени само за деца; те се казвате ташки. Направата на ташката е същата, както и на крошните, само че са малки.

За да се откъсне гроздът от гижата, трябва да се отреже с нож. Берачите отрязват гроздовете с нож или бритва, но има и друго сечива което се казва гроздоберка, натъкмено нарочно за бране грозде.

Гроздето се бере в крошните и се сипвате в чъбъра, където се мачка с помощта на дърво, наречено мечка. Чъбъра носят, надянат на дълга върлина, наречена тука чъбреняк. Гроздето, смачкано с мечката, казва се качамак.

Смачканото грозде ако се прецеди, на една страна остава чисто вино, наречено самоток, а на друга —люспите и семките, които накуп се наричате грождине. Грождинето, като прекипи и вкисне, става на пръщина; последната, като се изпече на ракия, става кумина. Смачканото грозде се сипва във возника или постава и се вози и сипва в бъчва.

Возникът е буре, което събира от 300—800 оки. Направата му е както на всяко обикновено буре. Името возник придобило от това, където се вози с него не само вино, но и вода.

Постав е друг съд, с който се прекарва грозде от лозето до дома. Направата му е както на бурето, само че горната част е отворена. Гроздето, което се прекарва с постава, не се мачка с мечка; в постава се сипва немачкано, а се мачка дома.

Бъчвата е съд, който събира от 800—2000, а има бъчва, която събира и 5000 оки. Бъчвата има два отвора: горе един отвор кръгъл и широк около 25 сантиметра, наречен вран; на едно от двата има по-голям отвор, наречен врата. Вратата имат две железни гривни; когато ще затворите вратата, през тия гривни се провира плоско дърво — напонка, която се заглавя с две заглавки. Бъчвата се прави от дъбови и чамови дъски. Всичките тия съдове: чъбър, возник, постав и бъчва се правят от нашите бъчвари, кацари. На дъгите долу има дупки, откъдето се точи виното. Тия дупки се затискат с чеп, витленик и къжел. Чепът е обикновен клин и се прави от всякакво дърво, но най-обикновено от лесково дърво.

Витленик (казва се още и канила) е по-сложен уред за точене вино. Витленикът се състои от два чепа, от които единият е по-дълъг, а другият по-кратък. По-дългият чеп извътре надълго е провъртен от единия до другия край; сетне е провъртена друга дупка отгоре надолу, по така, да пресича дългата дупка тъкмо там, където се свършва тя; в тая пряка дупка се въвира по-краткият чеп; тоя чеп също е провъртен извътре на дълго и после и от една страна само в тая дълга дупка. Тоя малък чеп се върти в по-големия чеп, та или пуска вино, или спира да тече виното, когато е завъртян.

Къжелът е също от два чепа, но само с тая разлика, че по-дългият е провъртян надълго през цялата си среда и става по тоя начин тръба, в която после се въвира друг по-тънък чеп.

Къжелът се състои от къжел и врътено. Къжелът е тръбата, а вретеното е чепът, въврен в тръбата.

от “Сборник за народни умотворения“- Димитър Маринов

Книга 18-Сборник за народни умотворения и народопис