Вълкът и Овчарят.
„Вълкът кожата си променя, но нрава си не оставя.“ – Народна Пословица
Един Вълк бил остарял и като такъв си променил и кожата : вместо първата, вълчешка, той бил облякъл друга, която много приличала на кучешка, та затова по кожата си не бил вече вълк, а куче.
Така променен, Вълкът се приближил до една кошара и отишъл при овчаря. Овчарят, като го видял, попитал го, от къде е, и какво търси. — „Аз бях никога вълк“ — отговорил Вълка кротко и се поклонил пред Овчаря ниско до земята: „бях вълк и кръвопиец — душманин на овцете и правех много пакости на овчарите, но това не беше моя кривица, а кривица на вълчешката ми природа; сега, като искам да се покая, като искам да правя само добрини, та да залича предишните си лоши работи, хвърлих, както виждаш старата си длака /косъм/, отказах се от ней! и облякох кучешка. От твои враг и от кръвопиец на овцете, аз искам да стана; твой слуга и пазач на стадото. Кълна; ти се в невинните агънца! Аз съм забрави всичко, забрави и ти миналото ми и ме прибери!“ Така говорил Вълкът, такава вяра давал и така се клел.
Овчарът, като слушал тия думи и тия клетви, почнал да мисли; той първоначалното му не вярвал, но по-после му повярвал, опростил му, прибрал го в кошарата си и го наредил в броя на псетата си, като му дал и хубав страч (колибка за кучета).
Вълкътъ почнал да живее с другите псета много другарски, псувал и неодобрявал постъпките на вълците, пазил овците много будно и гледал да се покаже по-верен и от самите псета.
Овчарят, като гледал тия му работи, тая му ревност и тая му вярности, почнал да забравя миналото и даже дошъл до там, щото го обикнал повече и от другите си псета.
Веднъж се случило,та Овчаря отишъл със сагмала(овце, които се доят) на паша, а шилетата (агънца отбити от овцете) и яловината(овци, които са ялови) оставил на кошарата, защото шилитарът и яловичарът липсвали. На кошарата останал само Вълка да пази кошарата, шилетата и агънцата, докато се завърнат, шилигарът и яловичарът.
Легнал Вълкът край обора и егрека (оборът, където се затворят агънца) и пазил, а шилетата, както всички деца, скачали, играели, боричка ли се, па се даже сбутвали и върху Вълка. Те нямали от никого и от нищо страх, защото виждали при себе си такъв пазач.
Вълкът зажимял, искал да задреме, или не искал да гледа шилетата, това се незнае. Както тъй жмял, ненадейно се сепнал… на сърцето го боцнало нещо: шилетата още повече играели, даже два-три били го понастъпили. Немирници! Вълкът пак зажимял, но лоша мисъл му дошла. Той пак, се сепнал и мъчил се да отпъди тая мисъл, но, да ли че бил вече старт, или от друго, еле той бил победен. Сетил се той за овчо месце, па и колко било сладко! А шилетата . . . немирниците, така скачали около него.
„Няма да познае!“ — най-после си помислил Вълкът и забравил, и клетва, и дума и. . . . прегърнал двете немирни шилета, стиснал ги до гърдите си и хайде с тях в гората да ги поразходи, да видят и те свят.
Овчарът се върнал и като не намерил Вълка при кошарата, дошло му на ум да преброй шилетата и яловицата. Липсвали две шилета. — „Добре че и с толкова се отървах“ – си помислил Овчарът: „а той можеше да съсипе цялото стадо. Вълкът си е вълк и друго не става“ — свършил той своите разсъждения.
От „Басненик“-Димитър Маринов-1894 г.